Мишел Пейвър - Вълчият брат

Затисна го мъка. Изтегли ножа от канията и смъкна ръкавицата си, за да постави ръка върху студеното синьо острие.

— Не можеш да спреш сега — каза на глас. — Ти се закле пред баща си.

Свали лъка и колчана си и ги облегна на ствола на едно дърво. После направи същото с раницата си, със спалния чувал, с меха за вода и брадвичката. Те нямаше да му трябват. Само ножа, Нануак в торбичката от гарванова кожа и вързопчето от брезова кора на Рен в торбичката с билки.

Той хвърли прощален поглед към Гората и последва Вълк по пътеката.

Щом Торак стъпи на пътеката, студът стана по-силен. Дъхът замръзваше в ноздрите му. Клепачите му не можеха да се отлепят. Духът го предупреждаваше да се върне.

Ледът под мокасините му бе чуплив и всяка стъпка проехтяваше в клисурата. Меките лапи на Вълк не издаваха звук. Той се обърна и зачака Торак да го настигне: с наведена муцуна, поклащащ леко опашка. Сякаш се радваше, че е тук.

Торак се изравни с него. Беше се задъхал. Пътеката бе толкова тясна, че имаше място само колкото двамата да вървят един до друг. Момчето погледна надолу и съжали, че го направи. Дъното на клисурата едва се виждаше.

Изкачваха се все по-високо. Слънцето вече грееше ослепително. Ледът стана опасен. Когато Торак стъпи твърде близо до ръба на пътеката, ледът се пропука и той едва не политна надолу.

На около четиридесет крачки пред него пътеката се разширяваше леко под една вдлъбнатина в скалите. Беше твърде плитка за пещера: просто дупка, в която прозираше черният базалт на клисурата. Щом я зърна, Торак се ободри. Беше се надявал на някакъв вид прикритие. Нямаше да се нуждае от него, ако планът му…

До него Вълк се наежи.

Гледаше надолу към клисурата с наострени уши, а космите на гърба му бяха щръкнали до един.

Торак заслони с ръка очи и погледна отвъд ръба. Нищо. Черни пънове. Покрити със сняг камънаци. Озадачен, той понечи да тръгне… и мечката се появи внезапно, точно както го правят мечките. Първо — раздвижване в дъното на клисурата, а после — ето я и нея.

Дори от това разстояние — петдесет, шестдесет стъпки под него — тя беше огромна. Торак гледаше, онемял, как се поклаща насам-натам и души въздуха.

Не успя да надуши нищо. Торак беше прекалено високо. Мечката не знаеше къде е той. Видя я как се обръща и тръгва надолу към Гората.

Сега той трябваше да направи немислимото. Трябваше да я примами обратно.

Имаше само един сигурен начин за това. Смъкна ръкавиците си и задуха върху пръстите си, за да ги стопли. После свали торбичката от гарванова кожа от колана си. Развърза връвта от косми, отвори кутийката от кора на калина и Нануак лъсна насреща му. Речните очи, каменният зъб, лампата.

Вълк изръмжа тихо, по-скоро изскимтя.

Торак облиза напуканите си от студа устни. От торбичката с билки извади вързопчето от брезова кора на Рен. Пъхна пречистващите билки и кутията от брезова кора в пазвата си и разгледа онова, което му беше приготвила Рен през нощта. Малка торбичка, изплетена от трева. Плетката бе толкова фина, че щеше да удържи дори речните очи и в същото време да позволи на светлината на Нануак да заблести: светлината, която Торак не можеше да види, но мечката можеше.

Като внимаваше да не докосва Нануак с голи ръце, той изсипа лампата, каменния зъб и речните очи в изплетената от трева торбичка. После я завърза и преметна дългата връв през врата си. Понесе Нануак открито на гърдите си.

Очите на Вълк отразиха бледа, потрепваща златиста светлина: светлината на Нануак. Щом Вълк я виждаше, значи и демонът щеше да я види. Момчето разчиташе на това.

То се обърна да посрещне мечката. Тя се движеше без усилие в снега и вече се беше отдалечила.

— Ето, виж — извика Торак колкото може по-тихо, за да не разгневи Световния дух. — Нали това търсиш: най-ярката от всички души, душата, която ненавиждаш толкова много и копнееш да угасиш завинаги. Ела да си я вземеш.

Мечката спря рязко. През мощните й плещи премина тръпка. Едрата й глава се залюля. Обърна се и тръгна обратно към Торак.

Той се изпълни с ликуващо чувство. Това чудовище беше убило баща му. Оттогава той непрекъснато бягаше. Сега нямаше да бяга повече. Щеше да се бие.

Беше по-бърза, отколкото очакваше. Скоро се приближи. Изправи се на задните си крака като човек. Макар да стоеше петдесет стъпки по-нагоре, Торак я видя съвсем ясно — сякаш, ако протегнеше ръка, щеше да я докосне.

Тя вдигна глава и срещна очите му. Изведнъж той забрави за Духа, забрави за клетвата пред бащата си. Вече не стоеше върху заледена планинска пътека, беше обратно в Гората. От разрушения заслон се понесе дивият вик на баща му. „Торак! Бягай!“