Мишел Пейвър: Вълчият брат

Един въглен изпращя.

Торак подскочи уплашено.

— Искаш да кажеш, че… дори и да оцелея утре, ще бягам цял живот?

— Не съм казал това. Можеш да бягаш или да се бориш. Винаги има избор.

Торак погледна към опръскания с кръв кожух. Хорд беше прав: това беше битка за мъже, не за момчета.

— Защо татко не ми е казал нищо? — попита той.

— Твоят баща знаеше какво прави — отвърна Фин-Кедин. — Наистина извърши някои лоши неща. Някои неща, за които никога няма да му простя. Но с теб мисля, че е постъпил правилно.

Момчето не знаеше какво да каже.

— Помисли сам, Торак. Защо в Предсказанието се говори за Слушателя? Защо не за Говорителя или Наблюдателя?

Торак поклати неразбиращо глава.

— Защото най-важното качество за един ловец е да бъде слушател. Да слушаш какво ти казват вятърът и дърветата. Да слушаш какво казват другите ловци и плячката за Гората. Това е дарбата, която ти е дал баща ти. Той не те е научил на магии или на историята на клановете. Научил те е да ловуваш. Да използваш ума си. — Той замълча. — Ако утре успееш, ще е по този начин. Като използваш ума си.

Минаваше полунощ, но Торак още седеше край големия огън на поляната, взрян в тъмните очертания на Високите планини.

Беше сам. Вълк бе поел на нощните си странствания и единствените признаци на живот в лагера идваха от пазачите и от заслона на Ослак, откъдето се чуваше мощно хъркане.

Торак копнееше да събуди Рен и да й разкаже всичко. Но не знаеше къде спи тя. А и трудно щеше да събере сили да й разкаже за баща си — за лошите неща, които Фин-Кедин бе споменал, че е правил.

„Ако оцелееш, това няма да е краят… Душеядите ще те подгонят… Можеш да бягаш или да се бориш. Винаги има избор…“

В главата му, подобно на снежен вихър, се завъртяха ужасни образи.

Кръвожадните очи на мечката. Душеядите — като неясни сенки в лош сън. Лицето на баща му, докато умираше.

За да ги пропъди, той стана и закрачи наоколо. Помъчи се да мисли.

Нямаше представа какво ще предприеме утре, но знаеше, че Фин-Кедин е прав. Ако искаше да има някакъв шанс срещу мечката, трябваше да използва ума си. Световният дух щеше да му помогне само ако опита да си помогне сам.

Отново си припомни думите от Предсказанието: Слушателя се бие с въздух и говори с тишина… Слушателя се бие с въздух…

В главата му започна да се оформя неясна идея.

Пръстите на Торак трепереха толкова силно, че не можеше да извади запушалката от рога с охрата. Защо го бе оставил за последния момент? Вълк вече се разхождаше неспокойно нагоре-надолу пред заслона, Гарваните чакаха да го изпратят, а той още се пипкаше със запушалката…

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Рен от вратата. Лицето й беше бледо, под очите й имаше сенки.

Торак й подаде рога и тя издърпа със зъби черната запушалка от дъбово дърво.

— За какво ти е? — попита, докато му го подаваше обратно.

— За знаците на смъртта — отвърна той, без да я поглежда.

Тя застина.

— Като на мъжа от Ледената река?

Той кимна.

— Но той е знаел, че ще умре. Ти може да оцелееш…

— Не се знае. Не искам да рискувам душите ми да се разделят. Не искам да се превърна в демон.

Рен спря да гали ушите на Вълк.

— Прав си.

Торак погледна към поляната — вече се зазоряваше. През нощта от Планините се бяха спуснали облаци и бяха покрили Гората с дебел сняг. Чудеше се дали това ще му помогне, или ще му попречи.

Изсипа малко червена охра на дланта си и плю върху нея. Но устата му беше много суха и не можа да направи каша.

Рен загреба шепа сняг, стопли го в шепите си и го изсипа върху охрата.

— Благодаря — измърмори той. Колебливо описа кръгове върху петите, гърдите и челото си. Щом нарисува кръга на челото, затвори очи. Последния път бе направил това за баща си.

Вълк се притискаше към него, за да втрие миризмата си в новите му панталони. Сложи лапа върху ръката на Торак. „С теб съм“.

Торак се наведе и опря нос в муцуната му. „Знам“.

— Ето — каза Рен и му подаде торбичката от гарванова кожа. — Сложих още пелин и се посъветвах със Саен. Маскиращата магия трябва да помогне. Мечката няма да усети Нануак.

Торак завърза торбичката за колана си. Знаците на смъртта вече бяха започнали да се втвърдяват върху кожата му.

— По-добре вземи и това. — Рен му подаваше нещо, увито в брезова кора.

— Какво е?

Тя се изненада.

— За каквото ме помоли. Каквото правих почти цяла нощ.

Той се засрами. За малко да забрави. Ако беше тръгнал без него, какво щеше да излезе от плана му?