Мишел Пейвър - Вълчият брат

— Следваш пътеката. Някъде в края на клисурата започва Планината.

— Колко е далеч?

— Никой не знае. Дядо ми не стигнал далеч, защото Духът го спрял. Духът винаги ги спира. Може би… може би с теб ще е различно.

„Може би“ — помисли Торак, газейки в снега.

Ако планът му проработеше — и Световният дух отговореше на молбата му, — мечката щеше да бъде унищожена и Гората щеше да оцелее. Ако ли не, нямаше да има втора възможност. За него или за Гората.

Пред него Вълк беше вдигнал глава и душеше въздуха. Козината му настръхна. Какво ли беше усетил?

Няколко крачки по-нататък Торак забеляза, че снегът е изпадал от клоните, намиращи се на височината на раменете му. После откри една крехка хвойна с няколко неравно отхапани клонки.

— Червен елен — промърмори той.

Няколко преплетени следи го потвърдиха. От вида им беше ясно, че еленът е само един, вероятно мъжкар: мъжките не вдигаха крака колкото кошутите и Торак забеляза следи от влачене в снега.

Но ако беше само елен, защо козината на Вълк настръхна?

Торак се огледа наоколо. Усещаше как Гората е затаила дъх.

Изведнъж следите на мечката лъснаха пред него на снега.

Не ги беше видял веднага, защото бяха на голямо разстояние една от друга, но сега различи знаците на паническия скок на елена надолу по склона, и лапите на мечката, която го беше последвала. Дължината на стъпката й беше ужасяваща.

Като се мъчеше да запази спокойствие, Торак заразглежда дирята. Мечката се бе движила в галоп — задните следи бяха разположени пред по-широките предни. Само едната беше три пъти по-голяма от главата му.

„Пресни са — помисли той, — но краищата им са леко заоблени. Макар че на това слънце не е нужно много време…“

Вълчето прескочи следите, нетърпеливо да продължат.

Торак го последва по-бавно. Всеки храст и камък приемаше формата на мечка.

Докато изкачваха с мъка склона, Вълк ставаше все по-възбуден: втурваше се напред, после се връщаше обратно за своя побратим и го подканяше с къси изръмжавания. Може би най-после бяха стигнали до Планината. Може би затова Вълк беше по-скоро нетърпелив, отколкото изплашен. На Торак му се щеше да споделя това нетърпение, но усещаше само тежестта на Нануак на колана си и заплахата от мечката.

Далечен рев разцепи Гората.

Сойката изписка и излетя нанякъде.

Момчето стисна дръжката на ножа си толкова силно, че го заболя. Колко близо беше? Къде беше? Не можеше да каже.

Вълк спря да го изчака: с настръхнала козина, но с вирната опашка. Поведението му ясно говореше: „Не още“.

Докато газеше в снега, Торак се запита какво ли бе станало с душите на истинската мечка. Все пак, както бе казала Рен, тя си оставаше мечка. Някога сигурно е ловувала сьомга, хранила се е с горски плодове и е спяла през зимата. Дали душите й още бяха в тялото, заедно с демона? Хванати в капан, ужасени?

Той заобиколи един голям камък и пред погледа му изникна поразения от светкавица смърч.

Над него, ослепително бели, се извисяваха Високите планини. Клисурата ги пресичаше като с нож. Виеше се навътре в Планините, а краят й се губеше в непроницаем облак. Тясна пътека минаваше по западната й страна — започваше от мястото, където стоеше Торак. Кой беше направил тази пътека? С каква цел? Кой би се осмелил да поеме по нея и да навлезе в това обитавано от духове място?

Внезапно облаците в края на клисурата се разнесоха и Торак видя какво лежи отвъд. Планината на Световния дух — около склоновете й се трупаха буреносни облаци, дълбок, сковаващ студ се спускаше от върха й, който бе невъобразимо висок и пронизваше небето. Торак затвори очи, но продължаваше да усеща покоряващата сила на Духа. Усещаше гнева му.

Душеядите бяха създали демон от Отвъдния свят. Те бяха пуснали в Гората чудовище и бяха нарушили обета. Защо Духът да помага на клановете, когато някои техни членове са толкова зли?

Торак наведе глава. Не можеше да продължи. Мястото му не беше тук. Това беше убежище на духове, не на хора.

Когато отвори очи, Планината беше изчезнала — закрита отново от облаци.

Момчето седна върху петите си. „Не мога да го направя — каза си то. — Не мога да ида там“.

Вълк седна пред него, очите му с форма на сълзи бяха чисти като вода. „Да, можеш. Аз съм с теб“.

Торак поклати глава.

Вълчето продължаваше да го гледа настоятелно.

Торак помисли за Рен и Фин-Кедин, за Гарваните и за всички останали кланове, за които дори не знаеше. Помисли за безбройните живи същества в Гората. Помисли за баща си, какъвто беше, преди да го нападне мечката: развеселен от шегата му.