Мишел Пейвър - Вълчият брат

— Сложила съм вътре и някои пречистващи билки — каза момичето.

— Защо?

— Ами… ако… ако убиеш мечката, ще си нечист. Искам да кажа, тя все пак е мечка, значи друг ловец, дори и отвътре да е демон. Ще трябва да се пречистиш.

Колко типично за Рен, да мисли за всичко. Това му подейства ободряващо — тя вярваше, че има шанс.

Вълк изскимтя нетърпеливо и Торак си пое дълбоко дъх. Време беше.

Щом тръгнаха през поляната, се сети, че рогът му остана в заслона и се втурна обратно да го вземе. Докато излизаше и отваряше с треперещи пръсти торбичката с билки, рогът се изплъзна от ръцете му.

Вдигна го Фин-Кедин.

Старейшината на Гарваните беше с патерици. Загледа се в рога и изведнъж пребледня.

— Това е било на майка ти — каза той.

Торак примигна.

— Откъде знаеш?

Фин-Кедин не отговори. Подаде му го обратно.

— Не го губи никога.

Момчето напъха рога в торбата с билките. Странна заръка, като се имаше предвид закъде се беше запътил. Тъкмо тръгваше, когато Фин-Кедин извика:

— Торак…

— Да?

— Ако оцелееш, при нас има място за теб. Стига да го искаш.

Момчето бе твърде изненадано, за да отговори. Когато дойде на себе си, старейшината на Гарваните вече се отдалечаваше. Както винаги лицето му беше непроницаемо.

Високите планини бяха обрамчени със злато, когато Торак пое през снега към чакащите го Гарвани. Ослак му подаде спалния чувал и меха, а Рен — брадвичката, колчана и лъка. Изненада се, когато Хорд му помогна да си сложи раницата. Беше унил, но изглежда, бе приел, че няма да търси Планината.

Саен направи знака с ръка над Торак, а после и над Вълк.

— Нека закрилникът лети и с двама ви.

— И да тича с вас — обади се Рен, разтягайки устни в бегла усмивка.

Торак й кимна леко. Искаше му се вече да е тръгнал.

Гарваните го наблюдаваха мълчаливо, докато поемаше през снега с Вълк, който го следваше по петите.

Не се обърна да погледне назад.

Гората беше смълчана, но щом Вълк пое водачеството, изглеждаше уверен и спокоен. Торак крачеше зад него и от устата му излизаше пара. Беше много студено, но благодарение на Ведна той не го усещаше. Докато беше спал, тя бе оставила новите му дрехи в заслона. Лек елек от гъша кожа, чиито гръдни пера галеха меко кожата му; кожух с качулка и панталони от топла зимна еленова кожа; ръкавици от заешка кожа на каишка, минаваща през ръкавите; и старите му мокасини, майсторски закърпени с груба еленова кожа и обточени с кожа на белка, както и с ивици акулова кожа, зашити за подметките, за да не се хлъзгат.

Ведна дори беше отпорила кожата на клана му от стария му елек и я беше зашила за кожуха. Лентата от вълча кожа беше износена и мръсна, но много скъпа. Беше я направил баща му.

Вълк сви встрани, за да провери нещо, и Торак тутакси застана нащрек. Стъпки на катерица: малки и прилични на човешка ръка. Торак проследи дирята: катеричката бе подскачала успоредно на покритите със сняг хвойнови храсти, после бе направила няколко дълги, изплашени скока и се бе изкатерила по ствола на един бор.

Торак отметна качулката и се огледа наоколо.

Гората беше съвършено спокойна. Каквото и да бе стреснало катерицата, си беше отишло. Въпреки това се ядоса на себе си — той също трябваше да забележи тези следи. Да бъде нащрек.

Слънцето се издигаше все по-високо в безоблачното небе. Една сойка ги следваше от дърво на дърво, докато газеха до колене в ослепителния пресен сняг. Торак се задъха. Беше решил да не взима снегоходки: щяха да улеснят ходенето му, но и да го забавят, ако се наложеше да се движи по-бързо.

Вълк се справяше по-добре, тъй като тясната му гръд цепеше снега, както кану пори водата. Но когато сутринта преполови, дори той започна да се уморява. Земята ставаше все по-стръмна, както ги бе предупредил Крукослик. „Веднъж дядо ми почти стигнал до Планината — беше казал той, когато Торак го събуди през нощта. — Бил толкова близо, че можел да я усети. Оттук следвай потока на север. Земята ще се изкачва, докато наближиш сянката на Високите планини. Щом денят преполови, ще стигнеш до ударен от гръм смърч в началото на една клисура. Клисурата е стръмна: не може да се изкачи. Но има пътека, която върви покрай западната й страна…“

— Каква пътека? — беше попитал той. — Кой я е направил?

— Никой не знае. Просто тръгни по нея. Удареното дърво — то има магическа сила. Пази пътеката от зло. Може би ще запази и теб.

— А после какво? Накъде да вървя след това?

Крукослик бе разперил ръце.