Кати Кламп - Лунен ловец

Когато се докоснахме, проникнах в съзнанието й. След промяната понякога долавям чуждите мисли. Макар и единствено щом докосна човека. Слухът ми също съвсем се е побъркал. През определени дни, ако застана напълно неподвижен, мога да чуя съседите да си говорят през една-две къщи. По време на пълнолуние шумът от хладилника ми причинява болка. Купих си тапи за уши.

Защо прави това? Дали ще ме нарани? Престани. Не спирай. Не е редно да ми харесва. Какво става с мен?

Стрелна ме с поглед. Не беше страх. Или не съвсем. Обърнах ръката й и се загледах в дланта. Заставих гласа си да остане студен и рационален:

— Няма да уточнявам дали се занимаваш с имоти или с ценни книжа. На хората от хотела не им влиза в работата. Ще се обадя на рецепцията да попитам дали си дошла. После ще отида в апартамента си и ще ги помоля да те упътят към стаята, когато се появиш.

Караше мълчаливо и слушаше напрегнато, докато с палец следвах линиите и загрубелите места по дланта й. В ума й не се появяваше завършена мисъл. Видях как потръпва въпреки жегата.

Искаше ми се да поднеса ръката й до устните си. Да целуна кожата, да се насладя на вкуса в устата ми. Мамка му! Това е съвсем нелепо. Пуснах ръката й и тя я отдръпна съвсем бавно, сякаш тъкмо бе започнало да й харесва. Още веднъж разтърсих глава да я проясня и изключих музиката.

— Когато стигнеш в хотела, попитай служителя на рецепцията за Антъни Джодоне. Това не е истинското ми име, така че не си прави труда да го запомняш. Той или ще ти покаже пътя, или ще те придружи до стая деветстотин трийсет и пет. На последния етаж. Ще съм поръчал вечеря от румсървиса. Как обичаш пържолите?

Понеже мълчеше, я погледнах в очакване на отговор.

— Забележително! — обади се тя най-сетне.

— Кое?

— Изрече всичко това на един дъх. Впечатлена съм. А пържолата я обичам препечена.

Почти се засмях, но се овладях.

— Ще кажа на сервитьора.

До хотел „Плаза“ има около трийсет и пет километра по магистралата. Той е много приятен и уютно свеж. Освен това е адски скъп. Когато го построиха, се срещнах със собственика, за да обсъдим възможността да наема апартамент за постоянно. Около пет месеца след промяната осъзнах, че ми е нужно място, където да се скрия за три дни в пълна безопасност. Бях опитал да се заключа у дома, но винаги успявах да се измъкна. Събуждах се и намирах прозореца счупен, както и окървавени пера или козина, разхвърлени по леглото ми. Имате ли някаква представа какво е усещането, когато отново преминаваш от тази страна? Веднъж намерих вратата на хладилника отворена. Из цялата къща имаше разпиляна храна. Положих много усилия да почистя.

Клиентката внезапно превключи на пета скорост и отново дочух деликатното подрънкване на метал. Трябва да беше гривна. Не можех да я видя под ръкава на сакото.

Хотелът вече се виждаше. Трябва бързо да напазарувам. Винаги си нося храна, когато ходя там. После заключвам вратата и прекарвам три дни в стаята. Оставят ме на мира — не идва камериерка, не приемам телефонни обаждания, нищо. Когато дойда на себе си, почиствам бъркотията или плащам всичко, което съм повредил. Досега вършеше работа, защото никога никому не бях казвал, че съм там.

Само че сега водех клиентката в скривалището си. Иди разбери. Още по-нелепа е радостта ми, че стаята ще бъде приготвена.

Чух я да преглъща и забелязах, че нервно барабани по волана. Въртеше се неспокойно на седалката си.

— Е, как се сдоби с телефона ми?

Отпусна се. Изпусна напрежението като въздух от балон. Миришеше на благодарност. Топло, с примес на плесен като въздуха, който излиза от сешоар.

— Няма да повярваш колко е трудно да се намери човек с твоята професия.

Не отвърнах. Не би трябвало да е лесно. Така се пазим да не попаднем в затвора.

— Искам да кажа — не е като да отвориш телефонния указател.

Постави ръце върху волана, отпусна китки и се престори, че прелиства страници.

— Да видим сега, а, ето, убийци. Виж, наемни убийци — по гласа й пролича, че се забавлява.

Ухилих се. Толкова за притеснението ми, че ще се разреве.

— Спомних си, че преди години бях чела в онова списание от Колорадо… а… знаеш за какво става дума. Не мога да си спомня името му.

— Знам го — отвърнах. — Продължавай.

— Амии спомних си, че здраво го бяха закъсали, защото пускаха обяви за наемни убийци.

Кимнах.

— Четох за това. Тези, които са пускали обявите, трябва също да са били доста задръстени.

— Е, надявах се, че макар да ги сринаха, може още да го правят.