Кати Кламп - Лунен ловец

— Добре. — Измъкнах се от сепарето. — Ела с мен.

Изправи се и ме последва по коридора към тоалетните. Беше тъмно, но зрението ми е изключително добро — странна работа. Почуках на двете врати и почаках. Никакъв отговор. Извърнах се да я погледна.

— Свали перуката.

Дръпна черната перука с прикрепеното към нея шалче от главата си. Отдолу се показа навита на студено къдрене кестенява коса — нито светла, нито тъмна. Стигаше до раменете й и променяше овала на лицето. Незабавно я разпознах въпреки сумрака в коридора. Маскировката бе по-добра, отколкото бях преценил. С перука ми се струваше смътно позната. За щастие бе малко вероятно някой друг в бара също да я разпознае. Знаех коя е, но не можех да си представя защо ще иска да умре.

Поклатих глава.

— Ъъ. Няма начин. Прекалено си център на внимание. Ще трябва да чакам, докато врявата около теб затихне.

Стоеше почти неподвижно, със затворени очи. Топлото одеяло на скръбта прилепна върху мен. Гърлото ми се сви. Една-единствена сълза остави сребърна следа по лявата й буза.

— Колко време? — гласът й бе едва доловим шепот.

Извърнах се и тръгнах към бара. Не бях в състояние да дам незабавен отговор. Трябваше да се отърва от тази беда. Прекалено лесно ми влезе под кожата. Това само по себе си ме изнервяше. Някакъв инстинкт ми подсказа, че ако не избягам от нея, ще преобърне целия ми живот. Не исках тази работа.

Отново се плъзнах в сепарето. Последва ме след няколко минути. Беше се овладяла. Перуката си беше на мястото и бе избърсала сълзата от бузата си. Изглеждаше относително спокойна, но ръцете й лекичко потреперваха. Кръстоса ги пред себе си и се изправи вдървено, сякаш самообладанието й се крепеше на върха на пръстите.

Сълзите не ме трогват. И преди съм отказвал работа. Но тя ми бе задала въпрос и можех поне да й отговоря.

— Не знам — отвърнах. — С целия този шум… година, може и повече.

Не сваляше очи от мен, но от неизплаканите сълзи погледът й блестеше.

— Значи мога да разчитам? След година, считано от днес, ще свършиш работата?

Вдигнах ръце пред себе си.

— По-кротко, госпожо. Не казах това. Казах „година, може и повече“. Не мога да преценя точно. Възможно е още другата седмица пак да си във вестниците и всичко да започне отначало. Не гадая бъдещето. Не. Не мога да приема работата.

— Само ако се опиташ да разбереш… — започна тя.

— Не говори, госпожо Куентин. Не искам да знам. Не ми и трябва да знам историята ти. Не съм психолог. Не съм социален работник.

Само дето този път наистина исках да науча и не можех да си обясня защо.

Погледът й застина за миг, сякаш бе доловила мислите ми.

— Добре. Колко?

Усетих челото ми да се набръчква.

— За какво?

— За да ме изслушаш — леко се приведе към мен. — Напълно си прав. Не си нито психолог, нито социален работник. Ти си наемен убиец. Колко ще ми струва да чуеш историята ми? — Гневът й ме удари в носа. Миришеше на прекипяло кафе.

— Това няма да промени нищо — отвърнах. — Не искам работата.

— Тогава не я приемай. По света има и други хора с по-малко скрупули. Просто се нуждая от слушател. Просто искам да млъкнеш и да чуеш разказа ми — докато говореше, гласът й се напрегна. Стана по-студен, по-рязък, по-пресеклив. Отново примигваше, за да прогони сълзите. — Не е нужно да ти пука. Просто издавай съответните звуци на съответните места. Колко ще искаш за няколко часа?

— Не скрупулите ме възпират да приема работата, госпожо. Става дума за самосъхранение. Името ти е известно на прекалено много хора. Следователите ще работят по-усилено, защото ще се превърнеш в новина. И освен това — не можеш да ме наемеш на час.

С тези думи трябваше да приключа. Край. Не знам защо изрекох следващите:

— Но така да бъде. Ако искаш да ме купиш за слушател за вечерта, става. Хилядарка незабавно, а после, когато историята свърши, ще ти кажа колко още ми дължиш. — Понадигнах се и се плъзнах от сепарето. — Да вървим.

Беше изумена.

— Просто така?

Ето пак — действам импулсивно. Трябва да си отида. Интуицията ми казва да се спасявам с бягство. Научил съм се да се доверявам на вълчите си инстинкти дори и когато не ги разбирам. Но вместо това свих рамене и лекичко й се усмихнах. Точно в този момент не виждах какво по-добро мога да направя. Нямах основание да се боя от тази жена. Не и логично. Парите са си пари. Работа като работа.

— Просто така. Ти ще караш. Но първо трябва да се обадя по телефона. Така че допий си питието, иди до тоалетната, каквото щеш. Ще се срещнем отвън след няколко минути. Каква кола караш?