Кати Кламп - Лунен ловец

Очите й се разшириха. Успях да подуша лютивата острота на страха, мириса на вкиснало мляко на недоверието и като се опитваше да надделее и двете, по-лекия аромат на надеждата. Бе очаквала да си тръгна. Може да си е мислила, че е някаква жестока шега. Никакъв шанс. Поне веднъж мога да се отдам на любопитството си. В моето положение колкото по-малко знам за клиента или за мишената, толкова по-добре. Само дето този път исках да узная повече. Навярно ще открия колко хора са я зарязали в миналото. Или защо иска да умре. Може би и аз ще я зарежа. Ще видим.

Оставих я зашеметена в сепарето. Върнах се в коридора отзад. В ъгъла, близо до вратата на мъжката тоалетна, има обществен телефон. Бе стар, но работеше.

Набрах номера и мъжки глас отговори:

— Хотел „Плаза“, с кого бихте желали да ви свържа?

Използвах агресивно-професионалния тон на бизнесмен:

— Обажда се Антъни Джодоне. Бих ли могъл да говоря с Макс?

— Добър вечер, господин Джодоне. Макс е на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?

Хвърлих поглед към часовника и забелязах пукнатината през кристалното стъкло. По дяволите! Трябва да го занеса на поправка. Обичам този часовник. Но все пак още не беше три часът на единайсети. Остават три дни до промяната.

— Макс, разбирам, че е необичайно, но се надявам апартаментът ми да е на разположение.

— Винаги се стараем да помагаме на редовните си клиенти, господине — дойде съответният отговор. — Кога ще желаете да ползвате апартамента си?

— Веднага. — Преди да успее да продължи, добавих: — Разбирам, че е необичайно и не съм предупредил навреме, но имам неотложна бизнес среща.

Усетих колебанието му.

— Не, предупреждението е напълно навреме, господине. Кога бихте желали да дойдете?

— След трийсет минути?

— О! — в гласа прозвуча облекчение. — Ясно. Разбира се, незабавно ще подготвим апартамента. Очакваме ви с нетърпение след няколко минути, господин Джодоне.

Затворих телефона. Обаждането бе решило проблема с къде. Сега — навън, на среща с кого .

До бордюра тихичко мъркаше яркожълт „Мустанг“, последен модел. Е, допускам, че ако бях ударил най-големия натрупван досега джакпот на държавната лотария, и аз щях малко да му отпусна края. Двеста шейсет и осем милиона долара. Леле! Получавам малко повече от милион годишно, но дори и след като се платят данъците, ще ми трябват около сто и осемдесет години да натрупам онова, което тя бе придобила с билет от един долар. Май това доказва, че не можеш да си купиш щастие с пари. Сюзън Куентин бе най-окаяното човешко същество, което съм срещал от известно време насам.

Все още беше с перуката и с шалчето, което и бездруго щях да й препоръчам да стори. Отворих вратата и се плъзнах на меката седалка от бяла кожа. Имаше си всичките екстри. CD плейърът въртеше нежна рок балада, която бях чувал по радиото. Вятърът носеше мириса й право към мен. За секунда спрях да дишам. Почувствах, че ноздрите ми пламват, докато охотно се насищаха с нейния аромат. Гледаше ме, докато се качвах в колата. Не беше просто някакъв небрежен поглед. Каквото и да се случваше между нас, тя също го усещаше. Очите й се бяха разширили. Долових възбудата й — смесица от желание и страх. Зной, поради липсата на по-точна дума.

Извърнах се към нея, след като се бях настанил и затворил вратата.

— Е?

Отново впери поглед напред и се изчерви.

— Нищо. Извинявай.

Лесно се изчервяваше. Можеше да се окаже забавно.

— Тръгвай — наредих й аз.

Тя даде газ.

— Къде отиваме? — попита, след като бяхме отминали една-две преки.

Вече й бях измислил прикритие.

— Карай към хотел „Плаза“. Остави ме на една пряка преди хотела. Паркирай. Изчакай десет минути. Ни повече, ни по-малко. Ти си Джесика Торнтън, брокер.

Дискът още си свиреше. Пресегнах се да го изключа, за да не ни разсейва. Тя се пресегна в същия миг. Ръцете ни се докоснаха. Дръпна се рязко назад, сякаш се беше опарила. Аз също го усетих. Електричество. Както ако докоснеш метал, след като си тътрил крака по килима. Но бе дълбоко в нас, не просто шок от повърхностен допир. Толкова ми бе хубаво, че някои части от тялото ми реагираха спонтанно.

Сграбчих ръката й с бързо, но нежно движение и реакцията бе същата. Електрически искри пропълзяха нагоре по мен и космите по цялото ми тяло настръхнаха. Не беше болезнено. Беше усещане за нещо необуздано. Плашеше и опияняваше. Почти като пристрастяване. На ръката имаше пръстен с малък опал в изящен обков. Сигурно беше нов. Деловият маникюр бе поддържан, макар и не професионално.