Антон Чехов - Ловец

Знойно и душно пладне. По небето ни облаче... Изгорялата от слънцето трева гледа унило и безнадеждно: и да завали дъжд, тя вече не ще се раззелени... Гората глъхне мълчалива, неподвижна, сякаш се взира някъде с върхарите си или чака нещо.

По края на сечището, равномерно поклащайки снага, лениво тътри крака висок, около четиридесетгодишен мъж с тесни рамене, с червена риза, закърпени господарски панталони и големи ботуши. Върви по пътя. Вдясно се зеленее сечището, вляво чак до хоризонта се разстила златисто море от зряла ръж... Той е зачервен и потен. На хубавата му, светлоруса глава се кипри бяло каскетче с права жокейска козирка, очевидно подарък от някой господарски син, проявил неочаквана щедрост. През рамото му е преметната ловджийска чанта, в която лежи свит на топка мъжки тетрев. Мъжът държи в ръцете си двуцевка със запънати петлета и следи с примижали очи старото си, мършаво куче, което тича напред и души шубрака. Наоколо е тихо, нито звук... Всичко живо се е изпокрило от жегата.

— Егор Власич! — чува ненадейно ловецът тих глас. Той трепва, оглежда се и свива вежди. До него, сякаш изникнала от земята, стои бледолика жена на около тридесет години, със сърп в ръка. Тя занича да види лицето му и се усмихва свенливо.

— А, ти ли си, Пелагея! — казва ловецът, като се спира и полека дръпва петлетата. — Хм!... Че какво търсиш тук?

— Тъдява работят жени от наше село, па и аз с тях... Главила съм се работничка. Егор Власич.

— Тъй... — смънква Егор Власич и бавно тръгва по-нататък.

Пелагея го следва. Изминават мълчаливо двадесетина крачки.

— Отдавна вече не съм ви срещала, Егор Власич... — казва тя и нежно гледа движещите се рамене и плешки на ловеца. — Откак идвахте на Великден в нашата къща да пиете вода, оттогаз не сме ви и виждали... На Великден дойдохте за малко, пък и то бозна как ... пиян... Посгълчахте ме, набихте ме и си отидохте... А аз чаках, чаках... очите си изгледах да ви чакам... Ех, Егор Власич, Егор Власич! Баре веднъж да бяхте наминали!

— Та какво да правя при тебе?

— Бе то се знай, няма какво да правите, но ей тъй... все пак къща е... Да видите едно-друго... Вие сте стопанинът... Я гледай, тетерка сте ударили, Егор Власич! Ама да бяхте седнали, да отпочинете...

Докато говори всичко това, Пелагея се смее като смахната и гледа нагоре, в лицето на Егор... Лицето й просто грее от щастие...

— Да поседна? Бива... — казва с равнодушен тон Егор и избира местенце между два неотсечени смърча. — Ами ти защо стоиш? Седни и ти!

Пелагея сяда малко по-встрани на припек и засрамена от радостта си, закрива с длан усмихнатата си уста. Една-две минути минават в мълчание.

— Баре веднъжка да бяхте наминали — тихо казва Пелагея.

— За какво? — въздъхва Егор, като си сваля каскетчето и избърсва с ръкав червеното си чело. — Няма никаква нужда. Да се отбия за час-два — просто губене на време, само ще те объркам, а да живея постоянно на село — стяга ми се душата... Сама знаеш, аз съм разгален човек... Трябва и креват да имам, и хубав чай, и деликатни разговори... всички степени да имам, а при тебе там на село — сиромашия, пушилка... И ден не мога изкара. Ако, да речем, излезеше такваз заповед — непременно да живея при тебе, тогаз или къщата бих изгорил, или бих посегнал на себе си. От малък съм си такъв гален, няма какво.

— Сега де живеете?

— У помешчика Дмитрий Иванич, като ловец. Доставям дивеч за трапезата му, но повече тъй... за удоволствие ме държи.

— Не ви е сериозна вашата работа, Егор Власич... За хората туй е забавление, а за вас то май като че е занаят... същинско препитание...

— Не разбираш ти, глупачке — казва Егор, мечтателно загледан в небето. — Никогаж не си разбирала и довеки няма да разбереш що за човек съм аз... За тебе съм щурав, загубен човек, а пък който разбира, за него съм най-добрият стрелец в цялата околия. Господата чувствуват това и дори ме писаха в списанието. Нито един човек не може да се мери с мене по ловната част... Пък дето съм се отвърнал от вашия селски занаят, туй не е от глезотия, не е от гордост. От най-ранно детство, знаеш, освен пушката и кучетата никакво занимание не съм имал. Пушката ми вземат, аз въдица грабна, въдицата ми вземат — с ръце ловя. Е, и прекупвач на коне съм бил, панаирите обикалях, когато ми се намираха пари, а сама знаеш, че щом някой селянин се пише ловджия или търговец на коне — сбогом, рало. Влезе ли в човека волен дух, с нищо не можеш го изчопли. Също тъй, ако някой господин се захване с ахтьорство или с някои други художества, от него нито чиновник, нито помешчик няма да стане. Ти си жена, не разбираш, а това трябва да се разбира.