Антон Чехов - Ловец

— Разбирам аз, Егор Власич.

— Значи, не разбираш, щом се тъкмиш да плачеш...

— Аз... аз не плача... — казва Пелагея и се извръща. — Грехота е, Егор Власич! Баре един ден да бяхте поживели с мене, сирота. Вече дванайсет години, откак съм се оженила за вас, а... а помежду нас нито веднъж не е имало любов!... Аз... аз не плача...

— Любов... — мънка Егор, като се почесва по ръката. — Никаква любов не може да има. Само дето се вика, че сме мъж и жена, а белки е тъй? Аз съм за тебе чешит, ти си за мене проста селянка, несхватлива. Белки сме си прилика? Аз съм свободен, разгален, гуляйджия, а ти си работница, цървулана, в мръсотия живееш, крак не подгъваш. За себе си аз смятам, че по ловната част съм първенец, а ти се отнасяш към мене със съжаление... Каква ти прилика тук?

— Ама нали сме венчани, Егор Власич! — изхълцва Пелагея.

— Не сме доброволно венчани... Белки забрави? На граф Сергей Павлич да благодариш... и на себе си. Графът от завист, че стрелям по-добре от него, цял месец ме напива с ракия, а пияния не само ще го венчееш, ами и в друга вяра може да го обърнеш. И за отмъщение взе, че ме ожени пиян за тебе... Ловец за говедарка! Ти си видяла, че съм пиян, защо се омъжи? Зер не си крепостна, можеше да се опреш! То, не ще и дума, за говедарката е късмет да вземе ловец, ама нали трябва да се мисли. И на сега — мъчи се, плачи. За графа е било забавление, а ти плачи... блъскай глава в стената...

Настъпва мълчание. Над сечището прелитат три диви патици. Егор ги гледа и ги изпраща с очи, докато те, превърнати в три едва видими точки, се спускат далеч оттатък гората.

— С какво се прехранваш? — пита той, като премества поглед от патиците към Пелагея.

— Сегинка ходя на работа, а зимата вземам детенце от възпитателния дом и го храня с цицка. Дават по рубла и половина месечно.

— Тъй...

Пак мълчание. Откъм пожънатата нива долита тиха песен, която секва в самото начало. Горещо е за песни...

— Разправят, че на Акулина сте направили нова къща — казва Пелагея.

Егор мълчи.

— Значи, тя ви е по сърце...

— Че такъв ти бил късметът, орис! — казва ловецът и се протяга. — Търпи, сиротино. Ама обаче сбогом, разбъбрах се... Надвечер трябва да стигна във Волтово.

Егор се изправя, протяга се и мята пушката през рамо. Пелагея става.

— А кога пак ще дойдете на село? — пита тя тихо.

— Няма защо. Трезвен никогаж не ще дойда, пък ако съм пиян, ти изгода няма да имаш. Озлобявам се, когато съм пиян... Сбогом!

— Сбогом ви, Егор Власич...

Егор слага каскета на тила си и като повиква кучето, продължава пътя си. Пелагея стои неподвижна и гледа подире му... Тя вижда неговите движещи се плешки, юнашкия му тил, ленивия му, нехаен вървеж и очите й се изпълват с тъга и нежна ласка... Погледът й се плъзва по сухата, висока снага на стопанина й и го милва, гали... Той сякаш усеща този поглед, спира се и се обръща. Мълчи, ала по лицето му, по привдигнатите му рамене Пелагея вижда, че иска да й каже нещо. Тя плахо пристъпва към него и го гледа с молещи очи.

— На! — казва той и извръща глава.

Дава й окъсана рубла и бързо се отдалечава.

— Сбогом ви, Егор Власич! — казва тя, машинално взела рублата.

Той върви по дългия, прав като опънат ремък път... Тя, бледа, неподвижна като статуя, стои и лови с очи всяка негова крачка. Но ето, червеният цвят на ризата му се слива с тъмната багра на панталоните, крачките му не се виждат, кучето не се различава от ботушите. Вижда се само каскетчето, ала... ненадейно Егор рязко свива надясно в сечището и каскетчето изчезва в зеленината.

— Сбогом ви, Егор Власич! — шепне Пелагея и се повдига на пръсти, та поне още веднъж да зърне бялото каскетче.

1885

© Катя Койчева, превод от руски

Антон Павлович Чехов

Егерь, 1885

Източник: http://bezmonitor.com

Сканиране: Тони

Антон П. Чехов, Разкази 1880–1886, Народна култура 1969

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1996]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:30