Кати Кламп - Лунен ловец

Кръчмата на Ник се намира в най-долнопробната част на града. До входната врата води една глуха алея, а задният вход извежда към сляпа уличка, която опира в друга постройка. Явно законът за противопожарната охрана не е бил в сила по времето, когато са строили сградата. Кръчмата на Ник си стои още оттогава. Татко си спомня, че се е отбивал там след работа — на истинска халба бира, почти цял литър, плюс хубаво плато сирене. През четирийсетте двете общо стрували долар. Било достатъчно за обяд за двама или вечеря за един. Вече не предлагат плата сирене. Жалко.

Веднъж заобиколих сградата просто за да видя какво има отзад. Имаше тапицерско ателие. Толкова за задната страна.

Сега повечето сгради около кръчмата на Ник са празни. Всевъзможни шарени графити красят закованите с шперплат прозорци. Бог знае кога за последен път са измели боклука по тротоарите.

Клиентите ме познават като Боб. Това не е истинското ми име. Аз съм от онези, които редовно се навъртат при Ник. Можете да ме определите като бизнесмен, който се занимава с дискретни поръчки. Всякакви хора се нуждаят от услугите ми: представители на висшето общество, на простолюдието, скромни майки от предградията или почтени, богобоязливи мъже. По някое време всички те се подчиняват на низките си инстинкти и се обръщат към мен. Срещам се с тях тук, в кръчмата на Ник, да обсъдим подробностите.

Не съм сводник и не продавам наркотици. Голям риск, малко пари. В кръчмата на Ник с наркотици не се търгува. Ще ти отрежат главата само ако си го помислиш.

Аз съм наемен убиец. Убивам за пари. Ако имате сумата, ще ви свърша работата. Обичам малките кученца, обичам децата, обичам и Коледа, но изобщо не ми пука какво ви се е случило или какви са ви проблемите. Аз съм човекът, на когото се обаждате, когато искате да ви бъде свършена работата както трябва и най-вече да не бъде намесено името ви. Да, наистина съм добър. Трупал съм стаж във Фамилията.

А! Има и още нещо, което трябва да спомена. Аз съм върколак.

Да, знам. Страхотен майтап. Ха-ха-ха! Никога не съм вярвал в „създанията на нощта“, като вампири, върколаци или живи мумии. Те са тема на евтините филми и на романите на Стивън Кинг. Аз обаче не съм от тази категория.

Клиентката ми е пристигнала. Подранила е. Голяма работа. И без това си уговорихме срещата само преди няколко часа. Още дори не съм разпуснал след последната ми работа. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре за мен.

Вратата на бара се отвори и силуетът, който се очерта в рамката, едва не ме накара да се изсмея. Потиснах смеха и се прокашлях. После отново придобих безизразна физиономия. Да кажем нещо за стереотипите. Жената бе облечена в скъп черен костюм с панталон, съвършено неподходящ за тази част на града. Но това, което много ми хареса, бе маскировката: тъмна перука, шалче и огромни кръгли черни слънчеви очила. Гледка от шейсетте години на миналия век. Ами да, направо идеално се вписва в плакатите за разни металурзи и девойчета с велосипеди. Леле!

Жената на прага трябваше да си свали очилата, за да се ориентира в тъмния бар. Разгледах я. Нищо особено. Дълбоки зелени очи гледаха от едно относително невзрачно лице. Бе висока около метър и шейсет. Стори ми се, че я разпознавам, но и тя бе като мен — сливаше се с обстановката. Сигурно можеше да се наконти и да изглежда хубавичка, но никога нямаше да е изумителна. Беше от типа жени, в които мъжете се влюбват заради „ума“ или заради „характера“. Или пък заради тялото, което в случая беше далеч над средното. Дрехите й трябва да бяха трийсет и осми — четирийсети номер. Стояха й добре, носеше ги с лекота. Костюмът говореше за пари. Хубаво. Навярно можеше да си ме позволи. Останалата част от маскировката говореше за нервност.

Огледа внимателно бара. Търсеше някого, когото никога не е виждала. Няма как да сбъркаш това изражение. Човекът си стои там и се надява, че някой ще му помаха или ще го разпознае. За момент я оставих да се чувства неловко — толкова, колкото ми бе необходимо да я преценя. Не беше измамница или ченге. Никой не може да се престори, че е толкова напрегнат. Не беше стиснала ръце чак в юмруци, но бе близо до това.

Седях в сепарето в дъното на заведението — обичайното ми място. Огледах бара, докато не преброих бавно до десет. Уютно, познато място. Любимо място за срещи на Фамилията. Не бе толкова отдавна времето, когато Мафията управляваше този град. Кръчмата на Ник бе от неутралните територии. Не беше висока класа. Ник не държеше „някакъв си лъскав мъжки клуб“. Това са негови думи, не мои. Сега заведението се държи от сина на Ник, Джоко. Наистина така се казва — Ник го е кръстил така, Джоко. Горкото копеле.