Кати Кламп - Лунен ловец

Тя слушаше напрегнато, без да коментира. Когато споменах изнасилване и мъчения, направи лека гримаса. Неодобрението й ме лъхна като повей от фурна. Отърсих се от усещането и продължих:

— Ако субектът приключи съществуването си без моя помощ, не се предвижда обезщетение. Изисквам да ми бъде заплатено предварително. Само в брой, с дребни банкноти. Ако парите са маркирани или могат да бъдат проследени, ще загубите живота си в избран от мен бъдещ момент. Дори не допускайте, че не бих могъл да ви открия. Мога.

Кимна, сякаш бе чувала речта ми милион пъти. Приведе се напред с поглед, взрян в лицето ми — съсредоточаваше се. Хубаво. Обичам, когато хората слушат.

Джоко пристигна с питиетата и аз замълчах. Постави ги на масата и ме погледна.

— Четири и петдесет.

Направих жест да се обърне към дамата. Насочи вниманието си към нея и тя бързо отвори чантичката си. Извади банкнота от десет долара и му я подаде.

— Задръжте рестото.

Джоко одобрително стисна устни и тихомълком се отдалечи.

— Продължавайте — подкани ме тя.

Опитах се да си спомня докъде бях стигнал. Мразя да ме прекъсват, когато съм набрал скорост.

— Ако по някакъв начин, чрез вас, полицията узнае нещо за мен, ще направя необходимото, за да не можете да свидетелствате. Ако в ситуацията са въвлечени членове на семейството и ми се изпречат на пътя, ще ги отстраня. Не вземам допълнително за премахване на свидетели. Това е от полза за мен, не за вас. Обаче ако съществуват потенциални свидетели, които не желаете да бъдат премахнати, погрижете се да не попадат под огъня, докато работата не е свършена. Няма да нося отговорност за сгрешена самоличност, така че, ако снимката не е съвсем ясна или скорошна, може да възникне грешка.

Докато приказвах, клиентката ми отпиваше от питието си. Рекламата отнема доста време. Сега е моментът, когато задавам въпроси от рода — дали има нужда от доказателство, че работата е свършена. Тя се усмихна.

— Не, мисля, че ще разбера…

Означаваше, че субектът й е близък — навярно съпруг или приятел. Когато й беше забавно, мирисът бе по-нежен, по-скоро на мандарини, отколкото на портокали.

Щом свърших, от бирата ми не бе останало почти нищо.

— Имате ли въпроси? — попитах аз.

Устата й бе пълна с безплатните фъстъци и не ми отвърна веднага. Джоко предлага фъстъци, за да увеличи продажбата на напитки. Върши работа, затова не си вземам.

— Не — отвърна тя, щом преглътна. — Застъпихте почти всичко. Кога трябва да ви донеса парите? И колко?

— „Колко“ зависи от „кого“. Обществена фигура или частно лице? Кой е субектът?

Тя разпери ръце и разкри целия си гръден кош. Хубава гледка, но не ми стана по-ясно.

— Не разбирам — рекох.

— Аз съм мишената. Субектът. Каквото там е.

Вдигнах вежди.

— Моля?

— Наемам ви да ме убиете. Времето и мястото не са от значение. Но да е скоро. Колко ще струва?

В главата ми зазвуча предупредителен сигнал.

— Съществуват много по-евтини начини да свършите със себе си.

Кимна само веднъж.

— Сигурно е така. Но този е начинът, който съм избрала. Някакъв проблем ли има?

В цялата ситуация прозираше нещо сбъркано. Не се сещах какво точно ме яде. Историите на хората наистина не ме интересуват, но нещо ми се изплъзваше. Нещо важно. Трябваше да поразровя. Облегнах се на стола си.

— Коя сте вие и защо искате да умрете?

Извърна поглед. Да, определено нещо не бе наред.

— Има ли значение?

— Обикновено не — съгласих се, — но ми е за първи път и ме изнервя. Така че, давай. Защо искаш да умреш по начин, който да не прилича на самоубийство?

Обонянието ми бе залято от наситени емоции. Смесваха се и се разделяха. Не можех да определя всичките. Още съм нов в тази помия. Допускам, че една малка част у мен се ядосва, че не съм ги доловил по-бързо. Стана вече почти година. Но не изпитвам чак такова любопитство, че да се обадя на Бабс.

— Не че имам нужда да умра. Искам го. Но би трябвало да ме изслушаш, а по телефона ми каза, че не желаеш. Аз съм никой. Нищо особено. Просто вземи парите и свърши работа — погледът й пламтеше прекалено силно, а тонът й бе прекалено напрегнат. Не ми хареса.

— Как се казваш? — Така или иначе, щеше да ми трябва, ако тя се окажеше мишената.

— За… — започна тя, но после се поправи: — Да, прав си, името ще ти трябва. Куентин. Сю Куентин.

Сю Куентин. Името ми говореше нещо. Наведох се към нея и поставих ръце на масата.

— Свали перуката — наредих й.

Огледа се нервно. Да-а, навярно не трябва да я карам да се разкрие в целия си блясък пред всички присъстващи. Такива неща се помнят.