Кати Кламп - Лунен ловец

Вдигнах вежди.

— Така ли?

— В известен смисъл — призна тя. — Нямаше точно обяви, но когато се обадих в списанието и говорих с отдела по рекламата, служителят имаше списък на хора, чиито обяви не могат да бъдат публикувани.

Промъкване откъм задния вход. Хареса ми. Ухилих се.

— Навярно е бил личен списък. Започна да ми чете, но сигурно шефът му е влязъл, та ми затвори. Опитах се да звънна по-късно, но не ми отговори.

— Какво направи тогава?

— Отидох в библиотеката и прегледах няколко стари броя. Онези, в които имаше обяви.

— Умно момиче.

Изчерви се и се усмихна. Беше умна. Спечели си още няколко точки. Почти компенсира кинаджийската шпионска маскировка от шейсетте години. Интелигентна, с черен хумор. И, знаете ли, никак не изглеждаше зле. Огледах я от горе до долу. Прилична фигура, страхотна коса под перуката, хубава усмивка. Биваше си я. Да-а, бих могъл да я прекарам. И то с радост, ако този лек вкус от по-преди е точен. Тя хвърли поглед към мен и сигурно се досети за какво си мисля. Очите й се разшириха, главата й се приведе напред. Кокалчетата на пръстите й върху волана побеляха. Усетих остротата на внезапния й страх и мускусния аромат на желанието.

— Е, както и да е — сега гласът й леко потреперваше. — Обадих се на един-два номера, които бях открила, но и в двата случая те бяха „заминали на дълга почивка“. Навярно означава, че са в затвора.

— Или се укриват.

— Може и това да е — съгласи се тя. — Но една жена ми даде телефон на някой, който според нея е „добър“. Нейният „човек“ — така го каза — бил „уважаван“.

— И така ме намери?

Поклати глава.

— Не, номерът беше на друг. Беше най-абсурдната среща в целия ми живот — потръпна. — Получих съобщение да се срещнем в една зала за видеоигри, там имаше и кафене. Настаних се на масата, на която ми бяха казали, и ето на, задава се момче с торбести дънки и раирана тениска. С тъмноруса коса, оставена дълга отпред, за да пада върху очите, и обръсната отзад. Обикновен тийнейджър, нали разбираш.

Ясно. Онзи. Кимнах и не можах да сдържа усмивката си.

— Както и да е, прецених, че детето ще се опита да изврънка пари. Не му обърнах внимание с надеждата, че ще се разкара. Искам да кажа — погледна ме някак жалостиво, — очаквах да се срещна с някого.

— И не разбра, че всъщност той е човекът, с когото е трябвало да се срещнеш?

Изгледа ме шокирано.

— Искаш да кажеш, че го познаваш?!!!

— Продължавай.

— Е, очевидно той беше онзи, с когото бях дошла да разговарям. — Веждите й бяха покрити от кичурите на перуката, сякаш още бе изумена. — Седна на масата и попита аз ли съм Сю. Подходи много професионално. Много делово. Беше адски притеснително.

— Скоти оказва такова въздействие върху хората — съгласих се аз.

Погледна ме, сякаш отново я бях изненадал.

— Ти наистина го познаваш.

Кимнах.

— Той е почти бебе!

Разсмях се с глас.

— Госпожо, Скоти не е бил бебе дори когато се е родил!

Неодобрението й имаше остра кисела миризма, но същевременно бе пропито с влажна, гъста като речна мъгла скръб.

— Не би могъл да е на повече от… колко… дванайсет? — Раздвижи пръсти, докато държеше волана с долната част на дланите си. Беше толкова смутена заради детето, че не можеше да стои спокойно. — Но той е само няколко години по-голям от племенника ми, който още си играе с видеоигри и се срамува от момичетата.

Кимнах в знак на съгласие.

— Тъкмо навърши тринайсет. Вече има два удара зад гърба си, затова трябва да се снишава. Следващия път ще бъде съден като възрастен. И наистина още играе видеоигри и се срамува от момичетата.

— Искаш да кажеш, че е бил залавян? За убийство? Тогава защо още е навън и…

— Разговаря с хора като теб? — попитах подигравателно. — Защото е малолетен. Получи максималните пет години в изправителен дом за първото. За второто трябваше да прекратят делото. Свидетелите започнаха да изчезват.

Погледна ме с ужас.

— Но ако е бил в изправителен дом за пет години, тогава…

Довърших мисълта й:

— Извърши първия си удар, макар и малко непохватно, на крехка шестгодишна възраст.

Очите й се разшириха.

— Горкото дете!

Поклатих глава.

— Не го съжалявай. Прави това, което му харесва. Проверил съм го. Няма данни за насилие в семейството. Хлапето просто си е психопат. Изглежда си като всяко нормално дете. Това му е запазената марка. Никой не го очаква от него, така че лесно може да се промъква. — Реших, че се досещам, но все пак попитах: — Защо той не прие работата?