Кати Кламп - Лунен ловец

За мен това е голям проблем. Усложнява тичането в парка. На хората май не им харесва да ги преследваш. Иди разбери. А аз трябва да тичам. Трябва да преследвам. Вече е част от мен. С наближаването на пълнолунието става все по-трудно и по-трудно да се владея.

Щом стигнах хотела, портиерът побърза да ми отвори вратата.

— Добър ден, Майк — поздравих го сърдечно. Работи тук, откакто са отворили хотела.

— ’бър ден, господин Джодоне — отвърна той с широка усмивка. Майк е австралиец, както се казва, току-що слязъл от кораба. От него винаги се носи ухание на евкалипт, мента и цитрусовият аромат на щастието, натрапчив и свеж като усмивката му. Ароматът му прогони мириса на мускус от клиентката и усещането за дивеч от бегача. Дадох му обичайния бакшиш. Шумолящата двайсетачка прави усмивката му искрена.

Макс Холком ме посреща в средата на фоайето с лек поклон. Той е Главният — висок, слаб и винаги безупречно облечен. В други времена вероятно щеше да бъде иконом или главен камериер. Притежава необходимия темперамент. Покорен и надежден, с аромат на добре поддържана морава, с нюанс на подправки за сладкиши. Успокояваща миризма. Още веднъж поех дълбоко дъх и спокойно изминах останалата част от пътя.

— Добър ден, господин Джодоне.

— Казвал съм ти и преди, Макс, можеш да се обръщаш по име.

— Вижте, господин Джодоне — отвърна той с известен укор. — Не би било твърде пристойно.

Усмихнах се. Същата игра всеки път, когато вляза.

— Да, предполагам, че е така. — Огледах фоайето, все едно търся някого. — Трябваше да се срещна със своя брокер. Тук ли е вече? Казва се Джесика Торнтън.

Стисна устни, сякаш съобразяваше. Браво на него. Познаваше всички без изключение в сградата и знаеше къде се намират.

— Не, господине, никой с това име не е идвал. Бихте ли желали да я почакате във фоайето?

Обмислих го за миг.

— Не, просто й покажете стаята ми.

Кимна и ми подаде магнитната карта ключ. Запътих се към асансьора, но спрях и се извърнах.

— А, бих искал да ви помоля да донесете в апартамента бутилка „Капитан Морган“ и диетична кола за дамата. Кранът зареден ли е с наливна бира?

Макс вдигна вежди и до мен достигна полъх на изненада.

— Разбира се, господине. Пожелахте стаята да бъде готова. Изпълнено е.

Думите му ме накараха да се усмихна.

— Ще желаете ли още нещо?

Напомних си да поръчам вечеря, преди да се кача на асансьора за последния етаж. Пред моята врата вече ме чакаше хоп с поръчката. Дадох му пет долара. Взе банкнотата и бързо си тръгна. Такъв персонал обичам.

След като се скри, отключих и хвърлих картата върху мраморния плот на масата вътре. Силният хладен повей ме приветства като скъп приятел. Точно както го помнех. Каменната камина с дърва, които се палеха с природен газ, бе готова в случай на нужда. Завесите бяха дръпнати и откриваха прекрасна гледка. Лазурно небе се простираше до хоризонта, а планината сякаш бе готова да промени цвета си. Другия месец по това време гледката ще бъде изумителна.

Изхлузих обувките си и се отправих към мокрия бар с два крана на мое разположение срещу камината. Черна „Гинес“ и каквото друго имаха. Днес беше „Бъд“. Устройваше ме.

Извадих халба от малкия фризер под бара и я напълних. Върху външната й страна се образува тънък пласт скреж и отпих с благодарност. Навън действително бе горещо. Мразя жегата. Винаги съм обичал студа. Нека е пет градуса по всяко време на денонощието, без палто, без дълъг ръкав, и аз съм щастлив. Откакто станах вълк, жегата ми действа още по-зле. Сякаш дори в човешки вид имам козина.

Седнах на един от двата фотьойла срещу канапето и вдигнах крака. От няколко дни не съм се наспивал достатъчно. Седмицата беше тежка. Отново погледнах часовника. Намръщих се, щом забелязах, че стрелките не са мръднали, откакто излязохме от кръчмата на Ник. Почуках по стъклото. Минутната стрелка неохотно се премести с едно деление напред и пак спря. По дяволите! Бях пукнал не само стъклото! Целият часовник бе счупен! Кога ли бе станало?

Затворих очи и въздъхнах, когато се сетих. Да, разбира се. Знаех точно кога съм го направил. Докато крадях втората кола, трябваше да обърна прегрелия „Мустанг“ в канавката и да се изнижа, преди да дойдат ченгетата. Бях забравил да взема портативния полицейски скенер от предната седалка, след като излязох и вратата се затръшна върху ръката ми, когато колата започна да се търкаля. Да-а, последната работа в Атлантик Сити бе тръгнала много, много зле.