Кати Кламп - Лунен ловец

Поклати глава и лекичко се засмя.

— Каза, че няма да е никак забавно да ме „обработи“, защото ще знам, че идва. Каза, че работи „отблизо“, каквото и да означава това, и няма да може да се промъкне до мен.

— Означава, че използва нож или друго оръжие, което се държи в ръка. Бръснач, стик за голф, каквото и да било. За Скоти е невероятно удоволствие да гледа как човек умира. Наистина се опиянява. Може би дори изпитва сексуално удоволствие — свих рамене. — Всеки е различен.

— Но това — тя потръпна — е толкова… чудато! Истински ме изплаши.

Погледнах я с насмешка.

— А аз не те плаша, така ли?

Замълча.

— Не по същия начин — отвърна замислено. — На него болката му доставя радост. Личи си от погледа му. Ти би го направил, но за теб е просто работа.

Не и по пълнолуние. Въпреки това кимнах в знак на съгласие. Известно време гледах втренчено профила й и внезапно реших, че й трябва порция реалност. Възхищавам се на работата на момчето. Талантливо е. Не ми се искаше да проявява гражданската си съвест спрямо него и да го предаде на полицията „за собственото му добро“.

— Виж какво, трябва да се радваш, че го прави за пари.

— Защо, за бога, трябва да мисля така? — Веждите й се вдигнаха високо на челото. Хвърли ми ужасен поглед, преди отново да се съсредоточи върху движението по магистралата.

— Защото, докато продължава да го прави, за да си изкарва хляба, ще задоволява потребностите си и не би го вършил за забавление. — Тя ме погледна изумена. — Разбираш ли ме? Много по-малко мъртви хора. Няма лесно да се остави да го пипнат. Ако престане да е наемен убиец, ще стане сериен убиец.

Долових въздишка. Следващата пряка бе нашата. Включи сигнала за завиване и смени платната. Очите й примигваха в такт със звука.

— Сигурно е така.

Опрях лакът на прозореца.

— Все още не си ми казала как ме намери.

Известно време мълча, после пое дълбоко дъх. Поклати глава и се изправи на седалката.

— Той ме насочи. Отказа да свърши работата, но ми даде твоя номер. Каза, че си най-добрият, стига да мога да си го позволя.

Брей! Дори не знаех, че копеленцето има телефонния ми номер. Може би ще трябва да му върна услугата, когато изникне работа за нож.

Тя спря колата, както я бях инструктирал, на една пряка преди хотела и паркира до бордюра. Изведнъж прозрях всички причини идеята ми да не е никак добра. Не бях канил жива душа в апартамента си. Твърде късно. Всъщност ми харесваше да разговарям с нея. Да я гледам. Разтревожих се. Когато се върнах към деловата част, тонът ми бе по-рязък, отколкото бях възнамерявал:

— Преди да продължим, искам да видя хилядарка. Спомняш ли си?

— О! — Май наистина бе забравила и не се опитваше да ме мине. Отвори чантата портмоне. Очите ми щяха да изскочат. В черната чантичка имаше огромна бала пари! Това обясняваше защо я бе стискала с такава сила.

Извади навитите на руло банкноти и всеки, който минаваше наблизо, можеше да ги види. Отброи десет стотачки. Поклатих отчаяно глава, докато ги вземах. Тя направо си просеше някой да я обере.

— На твое място не бих размахвал така купчина пари — предупредих я аз. — Дори колата е достатъчна да те набележат, все едно на гърба ти е нарисувана мишена. Не е нужно да привличаш внимание.

Изглеждаше унизена и бързо напъха рулото обратно в чантичката.

— Не бях сигурна колко ще искаш, но прецених, че ще ги искаш в брой.

Усмихнах се.

— Тези няма да ти стигнат. Освен ако банкнотите не са по хиляда долара. Началната ми цена е петдесет хиляди и после се пазарим.

Прочисти гърлото си.

— Петдесет. Разбирам. Имам само десет.

— Както вече ти казах, дори приблизително не стигат. Но щяха да са достатъчни като израз на добра воля. Щях да те придружа до банката за останалите. Ако се бях съгласил да приема работата.

— Всъщност не си отказал категорично, нали така — погледна ме тя лукаво.

— Почти съм го направил. — Прибрах парите в джоба си и слязох от колата.

Докато вървях към хотела, чух зад гърба си звука от меки подметки. След секунди ме подмина човек, който тичаше за здраве. Слушалките в ушите му изолираха заобикалящия го свят. Мускулите на краката ми незабавно се напрегнаха в готовност да хукна в бяг, да се впусна в преследване. Заставих се да продължа да вървя. Чувах как бие сърцето на човека въпреки музиката. Долових лекото изпотяване по челото и струйките, които се стичаха по гърба му от жегата. Опияняващият аромат накара кръвта ми да кипне. Борех се с желанието да изръмжа, да се спусна след бегача и да го съборя на земята. Да заситя глада.