Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

И десетте селища дължаха съществуването си на едрокостата пъстърва, с нейната голяма, подобна на юмрук глава и кост, много наподобяваща слоновата. Тези езера бяха единственото място в света, в което се въдеха ценните риби и въпреки че местността беше неплодородна и дива, населена с варвари и човекоподобни, а честите бури, които вилнееха тук, можеха да пометат и най-масивната постройка, мисълта за бързо забогатяване продължаваше да примамва хора и от най-отдалечените краища на Царствата.

Ала както идваха, така неотменно си и отиваха. Долината на мразовития вятър беше неприветлива, сива пустош със суров климат и безброй опасности. Смъртта бе честа гостенка тук и покосяваше всеки, който не можеше да се справи с жестоката действителност на живота в Долината.

И все пак в последните сто години, след като бе открито съществуването на едрокостата пъстърва, населението на Десетте града се беше увеличило значително. Първоначално деветте селца, разположени около езерата не бяха нищо повече от няколко особено добри за риболов места, които малцината заселници си бяха харесали и обявили за свои. Брин Шандер, десетото селище — сега обграден със стена и кипящ от живот град, в който живееха няколко хиляди души — тогава беше просто един пуст хълм, на който имаше само една самотна колиба, в която веднъж в годината рибарите се срещаха с търговците от Лускан, за да обменят както стоки, така и новини.

В онези дни да се види лодка, пък била тя и малко едноместно кану в езерото, чиито води бяха леденостудени през цялата година и можеха за минути да погубят човека, имал нещастието да падне в тях, бе истинска рядкост. Сега обаче, всеки град имаше цяла флотилия от свои собствени лодки, които плаваха под неговото знаме. Само в Таргос (най-големият от риболовните градове) имаше повече от хиляда лодки, включително и двумачтови шхуни с повече от десет души екипаж.

Откъм двата кораба долетя предсмъртен вик, чуваше се и звън на остриета. Риджис за пореден път се зачуди дали животът на хората от Десетте града нямаше да е по-добър без пъстървата.

Не можеше все пак да отрече, че за него Десетте града се бяха превърнали в сигурно убежище. Опитните му, ловки пръсти лесно бяха свикнали с инструментите за резба, а наскоро дори бе избран за представител на Съвета на един от градовете. Е, вярно, че Самотната кория беше най-малкото и най-северното градче, последно убежище за най-големите разбойници, но въпреки това за полуръста този пост беше чест. А и удобство. Понеже беше единственият истински резбар в градчето, той беше и единственият, който имаше както основание, така и желание да ходи редовно до Брин Шандер — главното поселище и търговски център на Десетте града. За полуръста това беше повече от добре дошло. Срещу десет процента от печалбата, той доставяше почти целия улов на хората от Самотната кория на пазара. Дори само това му стигаше, за да си живее леко.

Веднъж в месеца през лятото и веднъж на три месеца през зимата (стига времето да го позволяваше) Риджис трябваше да присъства на събранията на Съвета и да изпълнява задълженията си на представител. Обикновено тези събрания се провеждаха в Брин Шандер и макар почти винаги да бяха просто дребнави спорове относно риболовните територии на градовете, рядко продължаваха повече от няколко часа. За полуръста присъствието на тези събрания съвсем не беше висока цена за монопола му върху пътуванията до южното тържище.

Битката в езерото скоро свърши (и то само с една жертва) и Риджис отново потъна в съзерцание на облаците. Зад гърба му, тъмни на фона на дърветата зад тях, се виждаха очертанията на десетината колиби, които представляваха Самотната кория. Въпреки славата, която се носеше на жителите му, за Риджис това беше най-хубавият от Десетте града. Дърветата му осигуряваха защита от свирепия вятър, а пък от тях ставаха и хубави дъски за къщите. Всъщност само отдалечеността му от Брин Шандер му бе попречила да се превърне в по-важна част от Десетте града.

Внезапно Риджис дръпна рубина, който висеше под жилетката му и се взря в чудния камък, който си бе присвоил от бившия си господар, останал сега далеч на юг, в Калимпорт.

„Ех, Пук“, мислеше си полуръстът, „да можеше да ме видиш сега.“

Елфът се опита да достигне двата ятагана, които висяха на кръста му, но снежните хора се приближаваха твърде бързо. Инстинктивно, за да се предпази от по-близкия нападател, Дризт се обърна наляво, оставяйки по този начин другата си страна незащитена. Чудовището го сграбчи в грамадните си лапи, притискайки дясната му ръка плътно до тялото, ала с лявата, която бе останала свободна, Дризт успя да извади другия си ятаган и, превъзмогвайки болката, го опря здраво на крака си — другият звяр връхлетя върху му с такава сила, че преди да успее да спре, извитото острие бе навлязло дълбоко в тялото му.