Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

И какви нечовешки ужаси.

Ентрери го сграбчи за яката и го повлече, без дори за миг да забавя крачка.

— Сега, Дризт, сега! — прошепна Риджис, молейки се приятелите му да са наблизо, готови да го спасят в последния момент.

Ала този път, знаеше полуръстът, молитвите му нямаше да бъдат чути. Този път бе затънал прекалено дълбоко и спасение нямаше да има.

Когато Ентрери и Риджис се приближиха до дървената постройка, пред тях се изпречиха двамина стражи, предрешени като обикновени скитници. Убиецът не каза нищо, но погледът му можеше да смрази кръвта и на най-смелия главорез.

Стражите очевидно познаваха Ентрери — единият светкавично отстъпи встрани, препъвайки се от бързане, а другият се втурна към вратата и затропа с всички сили. Незабавно се отвори малка шпионка и пазачът прошепна нещо на вратаря от вътрешната страна. Миг по-късно, вратата се отвори широко.

Гледката на къщата, където се помещаваше гилдията на калимпортските крадци, се оказа повече, отколкото Риджис можеше да понесе. Обгърна го черен мрак и ако не беше желязната хватка на Ентрери, полуръстът щеше да се свлече на земята. С все същото безизразно изражение на лицето си, Ентрери го метна през рамо и пое по стълбите, които започваха зад вратата и водеха право надолу.

Отнякъде се появиха още двама стражи, очевидно с намерението да съпроводят убиеца, ала Ентрери ги изблъска встрани и продължи по пътя си. Може и да бяха минали три години, откакто Пук го изпрати по следите на полуръста, ала той все още познаваше това място като петте си пръста. Мина през няколко стаи, спусна се с едно ниво надолу, после пое по една дълга, извита стълба, която отиваше право нагоре. Много скоро отново се намираше на нивото на улицата и започна да се изкачва към най-горните стаи на къщата.

Постепенно Риджис дойде на себе си, макар всичко около него все още да тънеше в неясна мъгла. Той отчаяно се огледа наоколо, докато гледката пред очите му започна да се прояснява и той си припомни къде се намира. Ентрери го държеше за глезените така, че главата му се люшкаше напред-назад и се удряше в гърба на убиеца. Изумрудената кама стърчеше от ножницата си, на милиметри от ръката на полуръста — трябваше само да се протегне и… Ала дори да успееше да измъкне оръжието достатъчно бързо, Риджис знаеше, че няма никакъв шанс да избяга — не и докато глезените му бяха стиснати като в менгеме от желязната ръка на Ентрери, зад тях вървяха двама въоръжени стражи, а от всички врати, покрай които минаваха, надничаха любопитни глави.

Мълвата бе обходила постройката по-бързо от Ентрери.

Риджис изви глава и за миг успя да зърне накъде отиваха. Убиецът току-що беше достигнал малка площадка, където стояха на пост още четирима стражи. Щом видяха Ентрери, те мълчаливо му сториха път и Риджис видя пред себе си малък коридор, в чийто край се издигаше богато украсена, обкована с желязо врата.

Вратата на Пук паша.

Риджис усети как мракът отново го поглъща.

Още щом влезе в стаята, Ентрери разбра, че го очакват. Пук се бе настанил удобно на своя трон, Ла Вал стоеше от едната му страна, а любимият му леопард се бе свил в краката му. Нито Пук, нито магьосникът трепнаха при внезапната поява на убиеца и неговия пленник.

Очите на Ентрери и Пук се срещнаха. Палачът впи пронизващ поглед в пашата — не беше очаквал толкова официално посрещане.

Нещо не бе наред.

Ентрери смъкна полуръста от рамото си и го поднесе напред — все още надолу с главата. Това бе неговият боен трофей. Убеден, че в този момент жертвата му не усеща нищо, палачът разтвори ръка и тялото на Риджис рухна на пода.

Пук се подсмихна злобно и най-сетне наруши напрегнатото мълчание:

— Минаха цели три години.

Ентрери кимна:

— Още от самото начало те предупредих, че това може да отнеме доста време. Малкият крадец се криеше из най-затънтените кътчета на света.

— Ала както виждам, дори и там не е успял да се скрие от теб — отбеляза Пук, а в гласа му прозвучаха саркастични нотки. — Справи се прекрасно със задачата си, Артемис Ентрери, както винаги. Заслужи си обещаната награда.

При тези думи Пук се облегна назад и прокара ръка по устните си, без да отделя от Ентрери пълен с подозрение поглед.

Палачът нямаше никаква представа защо сега, когато се завръщаше като победител след всички тези изпълнени с трудности години, Пук се държи толкова неприязнено с него. Риджис се бе изплъзвал от лапите на пашата в продължение на повече от пет години, преди Пук най-сетне да натовари Ентрери със задачата по намирането му. След многобройните неуспешни опити да се залови полуръста, Ентрери някак си нямаше чувството, че три години бяха чак толкова дълго време.