Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Гуенивар! — тихо я повика той. — Ела при мен, сянко моя!

Зовът му прелетя през Равнините и достигна до звездния дом на пантерата. Голямата котка се размърда в съня си. Много месеци бяха минали, откакто господарят й не я бе викал и сега тя изгаряше от нетърпение да му помогне.

Гуенивар премина през Равнините, които я деляха от Дризт, все напред към мъждукащата светлинка, която не можеше да бъде друго, освен зова на елфа. В следващия миг вече бе в тясната уличка заедно с него.

— Навлизаме в опасни места — обясни й той, — и се боя да не попаднем в капан. Имам нужда от очи, които могат да проникнат там, където моите не могат.

Без да се бави и за миг, Гуенивар безшумно скочи върху купчина камъни, лежаща наблизо, после се покатери на една счупена веранда и оттам се изкачи към покривите на къщите, които опасваха тясната уличка. Доволен и много по-спокоен, Дризт се върна при Бруенор.

— Е добре, къде е дяволската котка? — нетърпеливо попита джуджето, а в гласа му се усещаше облекчение, че пантерата не бе с елфа.

Повечето джуджета изпитват огромно подозрение към всякакви магии, с изключение на заклинанията, с които правят изкусните си оръжия още по-силни. Бруенор не правеше изключение и въобще не харесваше Гуенивар.

— Там, където най-много се нуждаем от нея — отвърна Дризт и тръгна надолу по Улицата на полумесеца. — Не бой се, могъщи Бруенор, Гуенивар не ни изпуска от поглед, дори и ако нашите очи не могат да я видят!

Джуджето притеснено се огледа наоколо, а изпод двурогия му шлем избиха капчици студена пот. Познаваше Дризт от няколко години, но така и не успя да свикне с магическата му котка.

Елфът се усмихна развеселено под прикритието на ниско нахлупената си качулка.

Всички улички, пълни с мръсотия и боклуци, им изглеждаха еднакви, докато вървяха към пристанището. Бруенор се взираше напрегнато в сенките и ако зрението му в мрака бе така остро, както привикналите с тъмнината очи на елфа, сигурно щеше още по-здраво да стисне брадвата си.

Ала Дризт и Бруенор не се притесняваха особено. Те съвсем не бяха обичайните пияници, които всяка вечер се клатушкаха из тези улици, и надали щяха да бъдат лесна плячка за дебнещите крадци. Многобройните резки върху брадвата на джуджето и двата ятагана, които висяха от кръста на елфа, можеха да уплашат почти всеки разбойник, на когото би хрумнало да ги нападне.

Отне им доста време да открият Улицата на плъха в тъмния лабиринт на улички и дворове. Съвсем близо до кейовете, тя вървеше успоредно на морето и в гъстата мъгла изглеждаше непроходима. От двете й страни се простираха дълги, ниски складове, а между тях бяха нахвърляни изпотрошени щайги и празни кутии, от които проходът, бездруго не особено широк, ставаше още по-тесен и често имаше място само колкото да се промъкне един човек.

— Приятно местенце за разходка в тъмна нощ — отбеляза Бруенор.

— Сигурен ли си, че точно това търсим? — попита го елфът, който също не изгаряше от желание да навлезе в отблъскващата улица.

— Според търговците от Десетте града, ако има някой, който може да ми намери картата, то това е Шепот. А пък ако искам да намеря Шепот, трябва да ида на Улицата на плъха.

— Да тръгваме тогава — рече Дризт. — Мръсната работа трябва да се върши бързо.

Бруенор предпазливо пое по тъмната уличка. Не бяха изминали повече от два-три метра, когато джуджето чу изщракването на зареден арбалет и се закова на място.

— Усетили са ни! — прошепна той на Дризт.

— Вдясно, зад онзи закован прозорец над нас — рече елфът, чиито остри сетива бяха доловили не само звука, но и мястото, откъдето идваше. — Просто предпазна мярка, надявам се. Може би това е знак, че човекът, когото търсиш, е наблизо.

— Не бих нарекъл насочен към мен арбалет „добър знак“! — отвърна джуджето. — Ама не можем да спрем, така че давай да вървим и бъди нащрек! Туй местенце просто излъчва заплаха!

И той отново си запробива път през мръсотията и камъните, които се търкаляха в краката му.

Отляво долетя тихо шумолене и двамата приятели разбраха, че някой ги наблюдава и оттам. Те обаче не спряха — не бяха и очаквали нещо по-различно. Най-сетне заобиколиха последната купчина изпотрошени дъски. Там, облегната на една от стените, видяха стройна фигура, плътно увита в наметката си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ на мъглата.

Дризт се наведе към приятеля си и прошепна:

— Дали това е човекът, когото търсим?

Бруенор сви рамене и отвърна: