Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Така значи! — доволно изръмжа той и сбута приятеля си. — Май се е поразчуло тук-там, щом ни знаят толкоз далеч от Долината! Какво ще кажеш, а?

Дризт само сви рамене и Бруенор се засмя, предполагайки, че приятелят му просто се притеснява от известността. Риджис и Уолфгар споделяха радостта на джуджето. Варваринът дори потупа елфа по рамото, докато заставаше начело на малката им групичка.

Ала не просто притеснението от славата тревожеше Дризт. Докато влизаха в града, той бе видял странна усмивка да играе по устните на Йердан, усмивка, в която се криеше нещо повече — и по-различно — от обикновено възхищение. И макар изобщо да не се съмняваше, че истории за войната с кеселовите гоблини наистина бяха достигнали до Града на корабните платна, доста странно му се струваше, че един обикновен войник знае толкова много за него и за приятелите му, докато пазачът, който единствен носеше отговорност за това кой влиза в града, изобщо не бе чувал имената им.

От двете страни на Лускан, наредени съвсем близо една до друга, се издигаха двуетажни и триетажни къщи — отчаян опит на хората да се скрият зад крепостните стени и защитата, която те им предлагаха от вечните опасности на дивите северни земи навън. Тук-таме еднообразната линия на покривите се нарушаваше от някоя кула — наблюдателница или пък опит на някой по-заможен гражданин да демонстрира превъзходство. Град, който вечно бе нащрек — това бе Лускан и до този миг прекрасно успяваше да оцелява (дори процъфтяваше) в тези опасни земи, благодарение на бдителността си, която често граничеше с параноя. Това бе град на сенките и тази нощ четиримата приятели съвсем ясно усещаха любопитните и заплашителни погледи на невидимите за тях обитатели на тъмните дупки, покрай които минаваха.

Край пристанището се намираше най-опасната част на града. Там, из тесните улички и мръсните тъмни ъгли, бе пълно с крадци, просяци и още безброй други отхвърлени от почтеното общество престъпници. Гъста мъгла се носеше от морето ден и нощ и превръщаше и без това мрачните и непрогледни сокаци в тайнствено и опасно място.

Именно на една такава улица се озоваха четиримата, когато свиха зад последния ъгъл преди пристанището — едно особено западнало място, наречено Улицата на полумесеца. Риджис, Дризт и Бруенор веднага разбраха, че са навлезли в сборището на най-изпаднали злодеи и отрепки и още по-здраво стиснаха оръжията си. Уолфгар вървеше гордо изправен без да се бои от нищо, макар че и той усещаше заплашителната атмосфера, която тегнеше наоколо. Без да разбира, че мястото е прекалено долнопробно и мръсно, младежът бе твърдо решен да подходи към първия си досег с цивилизацията непредубедено.

— Туй трябва да е — обади се Бруенор и посочи малка група хора, най-вероятно крадци, които се бяха спрели пред прага на някаква пивница. На очуканата табела над вратата все още можеше да се разчете името — „Кривата сабя“.

Риджис преглътна с мъка, опитвайки се да потисне плашещата го смесица от чувства, която се надигаше в гърдите му. Преди години, когато още живееше в Калимпорт, неведнъж бе посещавал подобни места, но от това изобщо не му ставаше по-леко. Тъкмо обратното — това, че знаеше какво може да се случи в една такава кръчма, още повече засилваше страха му. Забранените съблазни, които се таяха в сенките, можеха да бъдат не по-малко опасни от скритите ножове на престъпниците, насядали по масите.

— Ама наистина ли искате да влезем вътре? — попита той с изтънял от уплаха глас.

— Да не съм те чул да се оплакваш! — сопна се Бруенор. — Знаеше какъв път ти предстои, когато се присъедини към нас в Долината, така че хич недей да ми мрънкаш сега!

— Ние ще те пазим — успокоително вметна Дризт.

Самоуверен и неопитен, Уолфгар отиде още по-далеч:

— А и защо биха ни направили нещо лошо? Нали не сме им направили нищо — рече той.

И като се обърна към мрачните сенки наоколо, заяви на висок глас:

— Не бой се, малки приятелю! Чукът ми ще повали всеки, който се осмели да се изправи срещу нас!

— Наивен хлапак! — промърмори Бруенор, докато той, Риджис и Дризт се спогледаха невярващо.

Атмосферата в „Кривата сабя“ по нищо не се различаваше от разрухата и мръсотията, в които тънеше всичко навън. Самата пивница представляваше една-единствена стая, в дъното на която (съвсем близо до една врата, през която можеше да се избяга) се намираше дълъг бар. От едната му страна започваше стълбище, което водеше към втория етаж на сградата. Очевидно бе, че по тези стълби много по-често се изкачваха не гости на странноприемницата, която се намираше горе, а силно гримирани и миришещи на евтин парфюм жени заедно с последните си „завоевания“. Всъщност, търговците, чиито кораби акостираха в Лускан, слизаха на брега само за няколко кратки часа забавления и удоволствия, след които бързаха да се приберат на кораба си преди неизбежният пиянски сън да ги направи беззащитни и да ги изложи на опасност.