Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Сама виждаш — обясни той неочакваната си „милост“, — убивам само онези, които ми се противопоставят. Навярно трима от твоите приятели, които отиват към Лускан, ще се спасят от камата ми. Аз искам само полуръста.

Кати-Бри, мъчейки се да не се поддаде на ужаса, който този мъж предизвикваше у нея, отвърна студено:

— Подценяваш ги. Те ще се бият с теб.

С обичайната си хладнокръвна самоувереност, Ентрери отговори:

— Тогава те също ще умрат.

Кати-Бри беше безсилна в тази игра на нерви с безстрастния убиец. Единственото, което можеше да направи, бе да не му позволи да я прекърши. Без да се бои от последиците, тя го заплю.

Желязната му ръка отново я зашлеви през лицето и Кати-Бри, замаяна от болката и с очи, замъглени от бликналите сълзи, пропадна в тъмата на безсъзнанието. Преди напълно да изгуби свяст, в ушите й отекна жесток, безстрастен смях, който постепенно заглъхна в далечината — палачът излезе от къщата.

Предизвикателство. Обещание за смърт.

— Ето го и него, момче, Градът на корабните платна — обърна се Бруенор към Уолфгар.

Двамата стояха върху малко хълмче на няколко мили северно от Лускан и гледаха към пристанищния град.

Гледката, която се разкри пред него, изтръгна дълбока, възхитена въздишка от гърдите на Уолфгар. Със своите петдесет хиляди жители Лускан не бе особено голям в сравнение с огромните южни градове и с най-близкия си съсед, Градът на бездънните води, който се намираше на стотина мили оттук. Ала в очите на младия варварин, който бе прекарал всичките осемнадесет години от живота си сред чергарските племена на тундрата и малките гранични поселища на Десетте града, укрепеното пристанище изглеждаше наистина величествено. Лускан бе обграден от крепостна стена, върху която на стратегически места бяха разположени бойници и наблюдателни кули. Дори и оттук младежът виждаше тъмните силуети на войниците, които крачеха напред-назад върху стената, а върховете на копията им искряха на светлината на новия ден.

— Не изглежда особено гостоприемен — отбеляза той.

— Лускан не приема посетителите с широко отворени обятия — обади се Дризт и застана до двамата си приятели. — Може и да отварят портите си за търговците, но обикновените пътешественици не са особено желани гости.

— Само че аз имам работа там — изръмжа Бруенор, — и смятам да вляза, със или без тяхното съгласие!

Дризт само кимна. Когато за първи път отиваше към Десетте града, той бе заобиколил пристанищния град отдалеч. Жителите на Лускан, предимно хора, презираха останалите раси. Дори Светлите елфи и джуджетата често не бяха допускани в града. Дризт силно подозираше, че ако видеха един Елф на мрака, стражите надали биха се задоволили с това, просто да го прогонят далеч от стените си.

— Запали огъня, трябва да закусим и да потегляме! — продължи Бруенор, а гневните нотки в гласа му издаваха твърдата му решимост да не остави нищо да го отклони от пътя му. — Ще тръгнем рано, за да стигнем до портата преди пладне. Къде се дяна полуръстът, гоблините да го вземат!

Дризт погледна назад към лагера им.

— Още спи — каза той, макар Бруенор изобщо да не очакваше отговор.

От деня, в който потеглиха от Десетте града, Риджис си лягаше пръв и ставаше последен (и то винаги с чужда помощ).

— Ами да го сритаме тогава! — сопна се джуджето и се накани да отиде в лагера, но Дризт го спря.

— Нека поспи още малко — рече той. — Може би ще е по-добре, ако пристигнем пред портата на Лускан по здрач… той може да скрие доста неща.

Думите на елфа озадачиха джуджето само за миг, докато не се вгледа по-внимателно в унилото изражение на приятеля си и не видя така добре познатата болка в очите му. Двамата бяха станали толкова близки през дългите години на дружбата си и Бруенор често забравяше, че приятелят му бе отритнат от обществото. Колкото повече се отдалечаваха от Десетте града, където хората го познаваха, толкова по-често щяха да съдят за елфа по цвета на кожата му и зловещата слава на расата му.

— Хм… да, защо пък да не поспи още малко — съгласи се джуджето. — Пък и на мен няма да ми се отрази зле, ако си подремна още мъничко — довърши Дризт.

Напуснаха бивака си късно сутринта и поеха на юг, без да бързат, само за да открият, че всъщност бяха преценили погрешно разстоянието, което ги делеше от града. Слънцето отдавна бе залязло и всичко вече тънеше в мрак, когато най-сетне достигнаха Северната порта на стената.