Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

„Очевидно си се заобиколил с могъщи съюзници, полуръсте“, мислеше си Ентрери, облегнат на гърба на един голям стол, докато Кати-Бри и джуджетата влизаха в съседната стая. „Но дори и те няма да ти помогнат. Ти си мой!“

Кати-Бри и джуджетата останаха в къщата повече от час и напълниха две огромни торби най-вече с дрехи. Момичето бе изумено от невероятното количество вещи (предимно дарове от благодарните жители на Десетте града), които Риджис бе натрупал през няколкото месеца след прочутите си „подвизи“ по време на войната с Кесел и гоблините. Кати-Бри прекрасно знаеше каква огромна любов изпитваше Риджис към удобствата и изобщо не можеше да разбере какво го бе прихванало, та така да хукне да гони тримата си приятели. Особено я учудваше това, че полуръстът не бе наел носачи, които да вземат поне част от вещите му. И колкото повече богатства откриваше в къщата, толкова повече разбираше колко набързо трябва да бе избягал Риджис и това я тревожеше. Всичко това изобщо не се връзваше с характера на полуръста. Нещо като че ли липсваше, нещо, което тя още не знаеше и което обясняваше много.

— Като че ли вече взехме повече, отколкото можем да носим, а и без друго прибрахме почти всичко — заяви Фендер и метна тежката торба на гърба си. — Мен ако питаш, Касиус да разчисти останалото сам!

— Нямам намерение да доставя на Касиус удоволствието да си присвои каквото и да било от вещите на Риджис — отсече Кати-Бри. — Може да има още ценни предмети, които не сме открили. Вие двамата занесете торбите в стаите ни в странноприемницата, а аз ще довърша работата тук.

— Твърде си добра към него — отвърна джуджето. — Право казваше Бруенор, че Касиус е човек, който прекалено много обича да брои съкровищата си!

— Не бъди несправедлив, Ковашки чук! — строго рече Кати-Бри, но усмивката й издаваше, че всъщност бе съгласна с джуджето. — Касиус направи много за градовете по време на войната и е прекрасен водач на хората от Брин Шандер. Пък и знаеш не по-зле от мен, че Риджис прекрасно умее да вбесява хората!

Фендер се засмя:

— Покрай тези негови хитринки и магии, с които получава това, което иска, дребният ни приятел май си е навлякъл гнева на доста хора! — и като потупа другото джудже по рамото, той се запъти към входната врата.

— Гледай да не закъсняваш! — рече той на Кати-Бри преди да излезе. — Трябва да се връщаме в мините. Още утре!

— Ама че си припрян, Ковашки чук! — засмя се момичето.

По лицето на Ентрери, който бе чул целия разговор, отново плъзна зловеща усмивка. Прекрасно познаваше последиците от магиите и вбесените врагове, за които говореха джуджето и момичето, не можеха да не му напомнят за хората, които Пук паша мамеше в Калимпорт. Хора, които бяха попаднали под въздействието на рубинения медальон.

Външната врата шумно се затвори. Кати-Бри остана сама в голямата къща… или поне така си мислеше.

Тя отново се замисли над озадачаващото изчезване на Риджис. Усещането, че става нещо нередно, не само че не я напусна, ами се засили още повече, докато накрая започна да й се струва, че дори в този момент нещо в къщата не е наред.

Внезапно усети, че се заслушва във всеки шум, долитащ от стаите, и се вглежда във всяка сянка, таяща се в тъмните ъгли. Тиктакането на старинния часовник с махало. Шумоленето на някакви листа, оставени върху писалището пред отворения прозорец. Полюляването на завесите. Проскърцването на мишките зад дървената ламперия.

Очите й се стрелнаха към завесите, които все още се поклащаха едва забележимо. Може би бе просто вятърът, промъкнал се през някоя пукнатина на перваза, но разтревожената Кати-Бри не можеше да бъде сигурна. Като приклекна инстинктивно и посегна към камата, която висеше на кръста й, тя предпазливо се запромъква към отворената врата, която водеше към съседната стая и минаваше на по-малко от метър от завесите.

Бърз като светкавица, Ентрери вече бе готов. Подозираше, че от момичето може да се изкопчи още нещо и понеже не искаше да пропусне да се възползва от случая, че джуджетата си бяха тръгнали, той зае удобна позиция за нападение. Застанал върху свода на открехнатата врата с лекотата, с която някоя котка би чакала върху перваза на прозореца, палачът си играеше с камата си, докато слушаше как стъпките й се приближават.

Кати-Бри усети надвисналата опасност в мига, в който стигна до вратата и видя черната сянка. Ръката й се стрелна към ножницата, но не бе успяла да изтегли камата си дори наполовина, когато тънките пръсти на една ледена ръка покриха устата й и заглушиха надигащия се вик. По гърлото й се плъзна хладното острие на инкрустирана с изумруди кама.