Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Та какво ни остава, ако ни отнемат неизвестното? На какво ще се надяваме, ако открием всички отговори?

Кое е тогава онова нещо у нас, което така отчаяно се мъчи да отрече съществуването на магии и да обясни необяснимото? Страхът, предполагам, страхът, породен от тайните на живота и най-вече — от абсолютната неизвестност на смъртта. Захвърлете настрани тези страхове, бих казал аз на тези хора, и заживейте освободени от тяхното бреме. И ако само за миг се вгледаме в света и уловим неговата истинност, няма как да не видим цялата магия около себе си, която не може да бъде обяснена с числа и формули. Какво, ако не магия, е чувството, което развълнуваната реч на пълководеца разпалва в гърдите на воините преди отчаяния щурм? Какво, ако не магия, е покоят, който обзема новороденото в прегръдката на майка му? Какво, ако не магия, е любовта?

Не, аз не бих искал да живея в свят без дракони, така, както не бих искал да живея в свят без магия, защото това би бил свят, в който не съществува Неизвестното, свят без въпроси, свят без вяра.

А това, убеден съм, е най-жестоката съдба, която може да сполети едно разумно, мислещо същество.

Наметката го скриваше напълно, макар че през спуснатите завеси не проникваше почти никаква светлина. Такъв бе животът му — потаен и самотен. Живот на убиец.

Докато обикновените хора се наслаждаваха на слънчевата светлина и не се криеха от погледа на съседите си, Артемис Ентрери се движеше в сенките, а очите му, широко отворени, за да поглъщат малкото светлина, неотклонно следваха тесния път, който трябваше да поеме, за да изпълни задачата, с която се занимаваше в момента.

Ентрери наистина бе професионалист. Спокойно можеше да се каже, че в целите Царства няма по-добър от него в този черен занаят. Когато надушеше плячката си, той никога не я оставяше да му се изплъзне. Така че когато намери къщата в Брин Шандер (престолният град на няколкото гранични поселища, издигнати насред тези диви земи) и видя, че е празна, палачът изобщо не се притесни. Подозираше, че полуръстът се е измъкнал от Десетте града, ала това нямаше никакво значение. Ако това бе същият полуръст, в търсене на който бе изминал повече от хиляда мили чак от далечния южен град Калимпорт, вече бе постигнал повече, отколкото се бе надявал. Жертвата имаше само някакви си две седмици преднина. Дирята щеше да е съвсем прясна.

Ентрери се движеше безшумно и хладнокръвно из къщата на полуръста в търсене на издайнически следи, които биха му подсказали нещо за противника му и биха му дали превъзходство, когато двамата се изправят един срещу друг. Навсякъде го посрещаше безпорядък — полуръстът очевидно бе избягал, колкото може по-бързо, научил най-вероятно, че преследвачът му е наблизо. Това бе добър знак, още едно доказателство в подкрепа на подозренията на Ентрери, че този Риджис бе същият Риджис, който преди доста години бе служил на Пук паша в далечния пристанищен град.

Зла усмивка плъзна по устните му при мисълта, че жертвата му знае за преследвача, следващ я по петите. Това само още повече увеличаваше удоволствието от „лова“ — сега щеше да противопостави преследваческите си умения на способността на жертвата да се крие. Изходът от този своеобразен двубой бе предрешен, убеден бе Ентрери. Уплашеният човек неизменно допуска грешки.

Палачът намери онова, което търсеше, в малко чекмедже в една от спалните. В бързината си да избяга колкото се може по-скоро, Риджис, но бе успял да заличи следите, които издаваха истинската му самоличност и сега, с опасен блясък в очите, Ентрери разглеждаше малък пръстен. Накитът недвусмислено разкриваше някогашната принадлежност на Риджис към гилдията на крадците на Калимпорт, ръководена от Пук паша. Палачът стисна издайническия предмет в юмрука си и злата му усмивка стана още по-широка.

— Открих те, малки крадецо! — изсмя се той и гласът му отекна в празната стая. — С теб е свършено! Вече не можеш да ми избягаш!

Внезапно смехът застина на устните му и той застана нащрек — откъм външната врата на разкошната къща се чу шум от превъртане на ключ и изпълни преддверието. Ентрери пусна пръстена в малката кесийка, която висеше на кръста му и, по-тих от стъпките на смъртта, се скри в сенките на перилата на върха на стълбището.

Тежката двойна врата се отвори, за да пропусне мъж и жена, следвани от две джуджета. Ентрери познаваше мъжа — Касиус, представителя на Брин Шандер. Някога именно той бе живял в тази къща, но преди няколко месеца я бе отстъпил на Риджис след героичния подвиг на полуръста по време на войната им със злия магьосник Акар Кесел и гоблиновата му войска.