Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Бриса се ухили злобно и потри деликатните си ръце.

— Това няма да се хареса на матрона Джинафий — прошепна тя.

Зак й се усмихна в отговор и насочи погледа си към заминаващите войници. Нищо не можеше да направи по-щастлив един повелител на меча от убийството на мрачни елфи и най-вече на жрици на Лот.

— Приготви се — каза му след няколко минути Бриса.

Той отметна гъстата коса от лицето си и застана неподвижен, стиснал очи. Бриса бавно извади жезъла си и запя песента, която щеше да задейства магията. Тя докосна Зак — първо по едното рамо, после по другото и накрая задържа жезъла над главата му, без да го помръдва.

Зак усети ледените пръски да падат отгоре му, да проникват в дрехите и бронята му, дори в собствената му плът, докато той и всичко по него се охлади до определена температура и нюанс. Мрачният елф ненавиждаше магическото охлаждане — имаше чувството, че е същото като да умреш, но знаеше, че така ставаше незабележим и неуловим — сив като камък — за инфрачервеното зрение на съществата от Подземния мрак. Закнафейн отвори очи и потрепери; размърда пръсти, за да се увери, че все още са годни за деликатния му занаят. После погледна към Бриса, която бе по средата на второто си заклинание — призоваването. То щеше да отнеме малко време и елфът се облегна на стената, премисляйки отново прекрасната, макар и опасна задача, която му предстоеше да изпълни. Колко разумно от страна на матрона Малис да остави на него убийството на жриците от дома ДеВир.

— Готово — обяви след малко Бриса.

Тя посочи с очи към непрогледния мрак на тавана на огромната пещера.

Зак забеляза творението на жрицата — приближаващ се въздушен поток, оцветен в жълтеникаво и по-топъл от обикновения въздух на подземието. Жив въздушен поток.

Съществото, призовано от природните сили, се завихри във въздуха отвъд самия край на терасата и покорно зачака заповедите на своята господарка.

Зак нямаше време за губене. Той скочи във вътрешността на въздушния поток, позволявайки му да го държи в сърцевината си.

Бриса му предложи да си вземе сбогом и после изпрати съществото на неговата мисия.

— Успех в боя — извика тя на Зак, въпреки че сега не можеше да го види.

Той се засмя на иронията в думите й, докато Мензоберанзан лъкатушеше и се виеше пред очите му. И тя като него желаеше смъртта на жриците на ДеВир, само че по други причини. Ако оставеше трудностите настрана, за него би било удоволствие да убие и жриците на До’Урден.

Мрачният елф вдигна елмазения си меч, изкован с магия и невероятно остър — идеален за унищожението на магьосници.

— Ще се бия добре наистина — прошепна Зак. — Бриса, само ако знаеше колко добре…

Дайнин с голямо удоволствие забеляза, че всички същества, населяващи Мензоберанзан, включително мрачните елфи и скитащите се страшилища сега бързаха да се отместят от пътя му. Този път вторият син на дома До’Урден не беше сам. В стегнати редици го следваха близо шейсет войника от армията на дома. Зад тях, в подобна подредба, макар и без особен ентусиазъм, вървяха стотици въоръжени роби от по-низшите раси — гоблини, орки и страшилища.

За свидетелите на събитието нямаше никакво съмнение какво става — домът на мрачните елфи отиваше на война. Случаи като този не бяха ежедневие в Мензоберанзан, но и не учудваха никого. Почти на всеки десет години някое семейство решаваше, че може да се издигне в йерархията на града като унищожи друг дом. Това беше рисковано намерение, защото знатните членове на дома — „жертва“ трябваше да бъдат унищожени бързо и тихо. Домът-нарушител щеше да бъде сразен от безмилостното правосъдие на Мензоберанзан, ако някой оцелял повдигнеше обвинение срещу нападателя.

Но ако атаката беше извършена перфектно, нямаше да има последствия за този дом. Целият град, дори управляващият съвет на осемте матрони, щеше тайно да се възхищава на воюващите, на тяхната смелост и интелект, и никой нямаше да спомене повече за този инцидент.

Дайнин пое по заобиколен път, не искаше да оставя пряка диря между домовете До’Урден и ДеВир. Половин час по-късно, за втори път през тази нощ, той се промъкна в южния край на горичката на гъбите, до групата от сталагмити — основа на дома ДеВир. Върволицата от войници зад Дайнин с нетърпение приготви оръжията си и скоро обградиха къщата.

Робите се движеха по-бавно. Мнозина търсеха начин да се измъкнат, защото в сърцата си усещаха, че тази битка ще е последна за тях. Но въпреки всичко не смееха да избягат — за тях гневът на мрачните елфи бе по-страшен и от самата смърт. Къде можеха да отидат, когато изходите на Мензоберанзан се охраняваха с помощта на пъклени магии? Всеки един от тях бе виждал колко жестоко бяха наказвани пленените бегълци. По команда на Дайнин робите заеха позиции около оградата от гъби.