Р. Салваторе: Трилогия за мрачния елф

Страшилищата не бяха глупави същества. Въпреки че мрачните елфи не носеха символите на домовете си на показ, те можеха да различат знатния от обикновения гражданин. Равно подстриганата стегната бяла коса, лилавите и червени линии, силно открояващи се върху черната мантия на Дайнин, отлично им подсказаха кой бе той.

Неотложността на мисията притискаше елфа, но той не можеше с лека ръка да подмине нанесената му обида. Почуди се колко ли бързо щяха да отскочат, ако бе член на дома Баенре, или на някоя от другите седем управляващи фамилии.

— Много скоро ще се научите да уважавате дома До’Урден! — изсъска мрачният елф, докато се обръщаше и насочи гущера си право към групичката на гоблините.

Страшилищата хукнаха да бягат и свиха по една уличка, цялата в развалини и осеяна с камъни.

Дайнин намери удовлетворение във вродените магически способности на своята раса. Той призова кълбо от мрак, непроницаемо за очите с инфрачервено или нормално зрение, и го запрати право на пътя на бегълците. Елфът предположи, че е било много неразумно от негова страна да привлича толкова внимание върху себе си, но миг по-късно, когато чу шума и отвратителните проклятия на страшилищата, които слепешком се препъваха в камъните, реши, че все пак рискът си бе заслужавал.

Гневът му се поуталожи и той тръгна отново, само че този път избра по-безопасен маршрут през топлинните сенки. Дайнин можеше да преминава свободно през огромната пещера, когато пожелае, но Малис даде на всеки член на дома До’Урден да разбере, че никой свързан с тази фамилия не биваше да бъде забелязван в близост до гъбите.

Думата на матрона Малис на две не ставаше, но в крайна сметка това бе само заповед. В Мензоберанзан едно правило беше по-важно от всички останали: „Не позволявай да те хванат.“

В южния край на горичката на гъбите необузданият елф намери това, което търсеше — групата на петте огромни стълба, простиращи се от пода до тавана на подземието, в които бе издълбана мрежа от помещения, свързани с мостове и парапети от метал и камък. Водоливници, светещи в червено, отличителния знак на този дом, гледаха нямо и свирепо от високите си постове, също като стражи. Това бе домът ДеВир, Четвъртият дом на Мензоберанзан.

Укрепление от високи гъби ограждаше мястото. Всяка пета бе „крещяща“ — жива гъба, използвана като охрана и наречена така заради пронизителния звук, който издаваше, ако покрай нея преминеше живо същество. Дайнин се държеше на разстояние — не искаше да предизвика писъка на някоя гъба, а и знаеше, че крепостта се пази от много по-смъртоносни бранители. Матрона Малис щеше да се погрижи за тях.

Въздухът в тази част на града замря, сякаш в очакване на предстоящото събитие.

В Мензоберанзан не бе тайна, че матрона Джина-фий от дома ДеВир бе отхвърлена от Лот — Кралицата на Паяците — божеството, което всички мрачни елфи почитаха и което даваше същинската сила на всеки дом. Подобни ситуации не се обсъждаха публично сред елфите, но тези, които знаеха, очакваха скоро накърненият дом ДеВир да бъде нападнат от някоя по-низша фамилия в йерархията на града.

Джинафий и семейството й бяха последните, които научиха за неблагоразположението на Кралицата на Паяците — такъв беше лукавият подход на Лот. Дайнин можеше да забележи само с един поглед на мястото пред дома ДеВир, че обреченото семейство не е намерило достатъчно време да укрепи защитата си. ДеВир разполагаха с приблизително четиристотин войни, предимно жени, но тези, които младия До’Урден можеше да види на пост по парапетите, изглеждаха неспокойни и несигурни.

Дайнин се ухили още по-широко при мисълта как собствения му дом се налагаше с всеки изминал ден, благодарение на изкусното водачество на матрона Малис. Домът До’Урден разполагаше с истинска сила — трите му сестри бързо се издигаха до статуса на върховни жрици, брат му бе станал магьосник, а чичо му Закнафейн — най-ловкият повелител на меча в цял Мензоберанзан — усърдно обучаваше тристате война, с които разполагаха. И за разлика от Джинафий, матрона Малис се радваше на пълното благоразположение на Лот.

— Даермон Н’а’шезбаернон — Дайнин прошепна древното и официално название на дома До’Урден. — Деветият дом на Мензоберанзан!

Хареса му как звучи.

В центъра на западната част на града, зад блестящата в сребърно тераса и наподобяващия арка вход на височина двадесет стъпки в стената, се бяха събрали най-важните членове на дома До’Урден, за да обсъдят последните си планове. На издигната платформа в дъното на залата за аудиенции седеше достопочтената матрона Малис, с корем, закръглен в последния етап на нейната бременност. Около нея, заели полагащите им се места, стояха трите й дъщери — Мая, Виерна и най-възрастната — Бриса, която наскоро бе обявена за върховна жрица на Лот. Мая и Виерна бяха копие на майка си на младини, слабички и дребни, което бе доста подвеждащо — все пак те притежаваха огромна сила. Бриса обаче не приличаше на никой от семейството. Тя бе доста едра за мрачен елф, със закръглени рамене и бедра. Тези, които познаваха Бриса лесно можеха да кажат, че размерите й са просто отражение на нейния характер — гневът и жестокостта на новата върховна жрица на дома До’Урден не можеха да се поберат в крехко и дребно тяло.