Р. Салваторе: Трилогия за мрачния елф

Дайнин си пое дълбоко дъх и предпазливо пристъпи към арката. Можеше да види паяците, крито го гледаха кръвнишки от своите петнайсет фута височина. Той беше мрачен елф от града — не беше враг и можеше да премине спокойно през всеки друг тунел, но тук в Академията трябваше да се очаква всичко. Бе чувал, че паяците често не пускат никой да премине и посрещат с неприязън, особено нечаканите елфи.

Без да се колебае повече, с поглед, насочен право напред, далеч от внушителните паяци, той мина покрай тях и прекрачи в Тиер Брех. Дългът му бе от изключителна важност за бъдещите военни планове на семейството.

Дайнин стъпи встрани, огледа се дали някой не се спотайва наблизо и после се наслади на пленителната гледка на Мензоберанзан. Нито елф, нито друго същество можеше да погледне оттам към града, без да изпита удивление от него. Тиер Брех бе най-високата точка на пещерата, дълга две мили, и разкриваше цялата местност около Мензоберанзан. Площта на Академията не бе голяма — на нея се побираха само трите сгради на училището на мрачните елфи: Арах-Тинилит — школата на Лот, построена във формата на паяк, Сорсъри — грациозно извиващата се, островърха кула на магьосничеството, и Мелей-Магтеър — някак невзрачната пирамидална сграда, в която бойците получаваха своите умения.

Отвъд Тиер Брех, през изваяните колони от сталагмити, които бележеха входа на Академията, пещерата се спускаше рязко надолу и се разширяваше, простираше се далеч отвъд обсега на зрението на Дайнин. Цветовете на Мензоберанзан преливаха пред чувствителните очи на мрачния елф. Топлинните разцветки от пукнатини в камъка и горещите подземни изворчета се преплитаха из цялата пещера. Лилаво, червено, яркожълто и светлосиньо се пресичаха й сливаха, изкачваха се по стените и сталагмитените възвишения или се спускаха, рязко открояващи се на фона на мъглявосивия камък. По-бедни на тези естествени, преливащи цветови гами в инфрачервения спектър бяха местата, в които се чувстваше присъствието на силна магия — подобно на паяците, покрай които бе минал Дайнин, чиято мощ сякаш излъчваше сияние. Накрая се виждаха истинските светлини на града, вълшебните огньове и добре осветените статуи на къщите. Елфите се гордееха с красотата на своите произведения и почти винаги украсените колони или прекрасно изваяните водоливници блестяха във вечна магическа светлина.

Дори от разстояние Дайнин можеше да различи дома на Баенре, първия дом на Мензоберанзан. Той включваше двайсет сталагмитени колони и десет гигантски сталактита. Баенре съществуваше вече пет хиляди години, от самото създаване на Мензоберанзан, и за този период стремежът му да украсява дома си все по-изкусно не бе утихнал. Внушителната постройка сияеше с вълшебен пламък — син при отдалечените кули и чисто лилав при огромния, централен купол.

В далечината, в някои къщи блестеше светлина, чужда за Подземния мрак — ярката светлина от запалени свещи. Дайнин знаеше, че само жриците и магьосниците можеха да палят огньове — това беше необходимост за техния свят, изпълнен със свитъци и пергаменти.

Такъв бе Мензоберанзан, градът на мрачните елфи. Тук живееха двайсет хиляди елфа — двайсет хиляди войни от армиите на злото.

Злобна усмивка плъзна по тънките устни на Дайнин, когато си помисли как някои от същите тези войни щяха да загинат тази вечер.

Елфът проучваше Нарбондел, огромния централен стълб, който служеше за часовник на Мензоберанзан. Само с Нарбондел можеше да се измерва потока на времето в свят, който не познаваше дни и сезони. В края на всеки изминал ден архимагьосникът на града запалваше магически огън в основата на каменния стълб. Заклинанието траеше през целия цикъл — така наречения „пълен ден“ на Повърхността — и равномерно разпределяше топлината си нагоре по основата на Нарбондел, докато стълбът не заблестеше в червеното на инфрачервения спектър. Сега той бе изцяло потъмнял и охладен след угасването на магическия огън. Дайнин предположи, че може би в момента магьосникът се намира в основата му, готов да сложи началото на нов цикъл.

Бе полунощ — уреченият час.

Дайнин се отдалечи от паяците, дебнещи в края на тунела, и се промъкна дебнешком покрай стената на Тиер Брех в търсене на следи от топлина, които да прикрият открояващите се контури на собственото му тяло. Така стигна до Сорсъри — магьосническата школа — и се шмугна в тесния проход между мястото, където градът криволичеше, и външната стена на Тиер Брех.