Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт пусна Гуенивар след него, после откри една пръчка, която да използва като бастун и успя да се изправи.

Ожулен, мръсен, ранен в битката с баргестите и получил още десетки рани, докато се спускаше по свлачището, Дризт До’Урден тръгна напред. Някакво движение в дъното на клисурата привлече погледа му.

Мрачният елф извърна глава и видя прицеленият в него светъл елф, готов за стрелба.

Дризт се огледа наоколо — нямаше къде да се скрие. Можеше да призове кълбо от мрак между себе си и елфа, но родственикът му от Повърхността вече бе насочил стрелата си и нямаше да го пропусне — непроницаемото кълбо нямаше да му помогне. Мрачният елф се изправи гордо, изпъна рамене и се обърна бавно с лице към Келиндил.

Светлият елф отпусна тетивата на лъка си и извади стрелата. Той също бе видял тъмния силует, спускащ се надолу с лавината.

— Останалите са при Дарда — промълви Чучулигата, приближавайки се към стрелеца. — МакГрисъл преследва…

Келиндил не отговори, нито погледна пазителката. Той кимна отсечено и насочи погледа и към тъмната фигура, изкачваща се нагоре по планинския склон.

— Остави го — заяви тя. — Той не ни е враг.

— Страхувам се да го оставя, той е мрачен елф — отвърна Келиндил.

— Аз също — отвърна пазителката, — но още повече се страхувам от реакцията на планинеца, когато го открие.

— Да се върнем в Малдобар и да се отървем от този мъж — предложи елфът. — После ти и останалите ще можете да се върнете в Сундабар. Аз имам родственици в тези планини, заедно ще наблюдаваме тъмнокожия ни приятел и ще следим дали не причинява вреди.

— Съгласна съм — каза Ястреборъката Чучулига, после се обърна и отдалечи.

Келиндил не се нуждаеше от повече убеждения. Светлият елф последва пазителката, но изведнъж спря и се обърна. Надникна в раницата си, извади една стъкленица и я сложи на земята на видно място. После се замисли за миг, извади още един предмет от колана си и го остави до стъкленицата. Доволен, елфът се обърна и тръгна след Чучулигата.

Когато Роди МакГрисъл се върна от дивото си, безрезултатно преследване, пазителката и останалите бяха опаковали всичко и се приготвяха да тръгват.

— Да вървим след мрачния елф — заяви той. — Спечелил е малко време, но бързо ще го настигнем.

— Мрачният елф си тръгна — с остър тон отвърна Чучулигата. — Няма да го преследваме повече.

Едрият планинец не можеше да повярва на тези думи, лицето му се сбръчка — беше на път да избухне всеки момент.

— Дарда е зле ранен. Има нужда от почивка! — изръмжа пазителката. Този път нямаше да премълчи нищо. — Стрелите на Келиндил почти се свършиха, както и запасите ни.

— Няма да забравя Тисълдаун толкова лесно! — заяви Роди.

— Мрачният елф също не ги е забравил — добави Келиндил.

— За смъртта на Тисълдаун е отмъстено — промълви Ястреборъката Чучулига — и ти го знаеш, МакГрисъл. Мрачният елф не ги е убил, но определено е отмъстил на убийците им!

Роди изръмжа и се обърна. Той беше опитен следотърсач и умееше да разследва случаи. Беше узнал истината много отдавна, но не можеше да забрави белезите по лицето си и загубата на ухото си, както и наградата за главата на елфа.

Чучулигата очакваше и разбираше мълчанието на едрия планинец.

— Жителите на Малдобар няма да се зарадват като видят убития елф и като разберат истината за случилото се — каза тя. — А предполагам, че няма и да платят.

Роди я изгледа злобно, но не можеше да опровергае думите и. Когато отрядът потегли към Малдобар.

Роди МакГрисъл тръгна с него.

На следващия ден Дризт се върна в планината. Търсеше нещо, което да му подскаже местонахождението на преследвачите му. Той откри стъкленицата, оставена от Келиндил, и се приближи внимателно, после се успокои, когато забеляза другият предмет до нея — малкият кинжал, взет от злия дух, който Дризт бе хвърлил при първата му среща с него, за да пререже тетивата на лъка му.

Течността в стъкленицата миришеше сладко и мрачният елф, чието гърло беше изсъхнало от вдишаната прах, с удоволствие я изпи на големи глътки. Хладни тръпки полазиха по тялото на Дризт, освежиха го и му вляха енергия. От няколко дни не беше хапвал почти нищо, но силата, която бе изгубил, изведнъж се върна. Раненият му крак неочаквано стана безчувствен и мрачният елф усети, че силата се възвръща и в него.

В този миг елфът се почувства много замаян, премести се в сянката на близката скала и легна да си почине.