Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт положи фигурката от черен оникс през себе си.

— Ела, Гуенивар — нареди той. — Имат нужда от нас.

— Обградени сме! — изръмжа Роди МакГрисъл, когато видя великаните, придвижващи се към върховете.

Ястреборъката Чучулига, Габриел и Келиндил се озърнаха наоколо, после се спогледаха — трябваше да намерят някакъв изход. Много пъти се бяха сражавали с великани — понякога заедно, но често и с други отряди. Досега бяха влизали с желание в битките, доволни, че ще отърват света от няколко зли чудовища, но този път се опасяваха, че изходът от сражението може да е различен. Скалните великани бяха най-добрите каменохвъргачи в Царствата, само един техен удар можеше да убие и най-силният войн. Дарда беше ранен и не можеше да избяга, а и никой от отряда не възнамеряваше да го остави.

— Бягай, планинецо — извика на Роди Келиндил. — Не ни дължиш нищо.

Едрият МакГрисъл погледна учуден към стрелеца.

— Аз не бягам, елфе — изръмжа той. — От нищо!

Келиндил кимна и постави стрела в лъка си.

— Обречени сме, ако успеят да заобиколят фланга ни — обясни пазителката на Фрет. — Умолявам те да ми простиш, драги Фрет. Не биваше да настоявам да дойдеш с нас.

Фрет сви рамене и не каза нищо. Той бръкна под дрехата си и извади малък, но здрав сребърен чук. Когато го видя, Чучулигата се усмихна. Пазителката си мислеше колко странно изглежда този чук в изнежените ръце на джуджето, свикнали да държат перото.

На най-високия планински хребет Дризт и Гуенивар вървяха по стъпките на великаните, заобикалящи отряда откъм левия фланг. Мрачният елф беше решен да помогне на хората, но не беше сигурен дали ще успее да се пребори с четири въоръжени чудовища. Но все пак можеше да се опита да отвлече вниманието на великаните дотолкова, че хванатият в капана отряд да избяга — все пак пантерата беше до него и тя щеше да му помогне.

Долината пред очите му се разширяваше и мрачният елф осъзна, че великаните, движещи се в другата посока, към десния фланг на отряда, вероятно са излезли от обсега, който би позволил на камъните им да попаднат право в целта.

— Ела, приятелко — прошепна Дризт на пантерата, извади ятагана си и се спусна надолу по склона, набразден от скални процепи.

Миг по-късно обаче, когато елфът огледа участъка пред великаните, той хвана Гуенивар за врата и я поведе обратно към хребета.

Тук земята беше пропукана и набраздена, но въпреки това стабилна. Пред него каменистият склон бе покрит с огромни скали и със стотици по-малки камъни. Дризт не познаваше планините много добре, но дори и той можеше да се досети, че пред тях се простираше свлачище.

Мрачният елф и котката му се спуснаха напред и отново изпревариха скалните великани. Гигантите почти бяха заели позициите си, някои от тях дори бяха започнали да хвърлят камъни по отряда. Дризт пропълзя до една голяма скала и започна да я бута, докато огромният къс не се търколи надолу по склона. Тактиката на Гуенивар беше много по-проста. Пантерата се спусна надолу по стръмнината, като с всяка крачка разместваше и събаряше камъни, хвърляше се върху скалите и отскачаше от тях в мига, в който се разклатеха.

Камъните се затъркаляха с грохот надолу по склона. По пътя си те повличаха множество по-малки камъчета, а скоростта им се увеличаваше все повече и повече. Увлечен в задачата, си Дризт се втурна сред свлачището — хвърляше камъни, буташе други, правеше каквото може, за да засили лавината. Скоро цялата земя под краката на мрачния елф се движеше надолу, сякаш целия участък от планината бе започнал да се руши.

Гуенивар препускаше пред свлачището, като знак, предизвестяващ смъртта на великаните. Пантерата скочи и се понесе във въздуха, прелетя над скалните гиганти, но те едва успяха да я зърнат — тонове скали с грохот се изсипаха отгоре им.

Дризт знаеше, че и той е в опасност. Мрачният елф не беше толкова ловък и подвижен, колкото котката и не се надяваше, че ще успее да надбяга лавината, или да се отмести от пътя и. Той подскочи високо във въздуха от ръба на един малък хребет и направи заклинанието си за левитация, докато се издигаше.

Дризт концентрира цялата сила на волята си върху него. Вече два пъти досега то се бе разваляло доста бързо и ако не можеше да го направи, ако не можеше да се задържи във въздуха, елфът знаеше, че със сигурност ще умре.

Въпреки всичките си усилия, той не успя да се издигне и да се почувства по-лек. Мрачният елф напразно размаха ръце, за да призове магическата енергия в тялото си, но започна да пада.