Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Следващият изстрел на Келиндил обаче, наистина успя да привлече вниманието на великана — стрелата на елфа попадна право в лакътя на чудовището. То зави от болка, стисна ръката си с другата и очевидно забрави за скалата, която с тъп звук се строполи върху главата му. Замаян, гигантът стоеше, без да помръдва, и още две стрели го пронизаха, този път в лицето. Той се олюля за миг, после се строполи в прахта.

Чучулигата и Габриел си размениха бързи усмивки, за да споделят признателността си към изкусния елф-стрелец, после продължиха настъплението си и се отправиха към противоположните краища на стената.

Веднага щом зави покрай каменната стена, Ястреборъката Чучулига изненада един от великаните. Чудовището посегна към сопата си, но мечът на пазителката го закова на място и отсече ръката му. Скалните великани бяха мъчно преодолими съперници — юмруците им можеха да забият човека в земята, а кожата им беше твърда като скала, от което бяха получили и името си. Ала ранен, изненадан и без оръжието си, гигантът не можеше да се мери с опитната пазителка. Тя скочи на върха на стената, почти се изравни на височина с него, и започна да му нанася удари с меча си.

Чучулигата замахна два пъти и ослепи великана. Третият светкавичен страничен удар преряза гърлото на чудовището.

След това действията на пазителката преминаха изцяло в отбрана, защото умиращият великан започна отчаяно да размахва ръце. Тя обаче умело избегна и парира последните му удари.

На Габриел не му провървя така, както на приятелката му. Последният великан не беше близо до каменната стена. Когато се спусна край него, войнът успя да изненада чудовището, но то имаше достатъчно време да реагира, а и в ръцете си държеше голям камък.

Габриел вдигна меча си, за да отклони летящата към него скала, и това спаси живота му. От силния удар мечът излетя от ръката на война, той самият полетя към земята. Мъжът беше опитен наемник и причината да оцелее в толкова много битки бе, че винаги знаеше кога да се оттегли.

Въпреки зашеметяващата болка, той успя да се изправи и побягна назад към каменната стена.

С тежката сопа в ръка, великанът се спусна след него. Веднага щом се показа зад ъгъла, чудовището бе посрещнато от една стрела, но само махна с ръка, отблъсна я встрани, без въобще да се впечатлява от нея, и отново се устреми към война.

Скоро Габриел се озова на тясно. Опита се да се върне при разломите и каменистите пътеки, но скалният гигант препречи пътя му, улови го в малък каньон, целият обграден с огромни скали. Габриел извади камата си и прокле лошия си късмет.

През това време Чучулигата успя да обезвреди своя противник и да изтича в другия край на стената, където видя Габриел и великана, готвещ се да го убие.

Войнът също съзря пазителката, но само сви рамене, сякаш искаше да й се извини, осъзнавайки, че тя няма да успее да дойде навреме, за да го спаси.

Ръмжащият великан направи крачка напред, с една-единствена цел — да размаже дребния човек, но изведнъж се чу силен трясък и спря. Очите му започнаха да се въртят странно на всички страни и само след миг гигантът се строполи мъртъв в краката на мъжа.

Войнът погледна настрани, към върха на скалата и едва не прихна от смях.

Чукчето на Фрет не беше голямо, но за сметка на това бе здраво — само с един удар джуджето го бе забило право в черепа на скалния великан.

Учудена Чучулигата прибра меча си и се приближи.

Фрет никак не се зарадва на смаяните им изражения:

— Аз съм джудже, все пак! — тросна се той и възмутено кръстоса ръце.

При този жест изцапаното с кръв и мозък чукче се допря до туниката на джуджето, което веднага изпадна в паника и забрави предишното си важно поведение. То наплюнчи късите си пръсти и започна да търка ужасното петно, после забеляза кръвта по ръката си и изпадна в още по-голям ужас.

Чучулигата и Габриел вече се смееха.

— Нали знаеш, че ще трябва да ми купиш нова туника! — сопна се джуджето на пазителката. — О, бъди сигурна, че ще ми я купиш!

Някъде отстрани долетя вик и веднага стопи моментното облекчение, което бяха изпитали войните. Видели как част от сънародниците им загиват под скалната лавина, а други падат убити от отряда, останалите четирима великани бяха загубили интерес от битката и бързо се отдалечаваха.

Роди МакГрисъл и злото му куче ги следваха плътно.

Само един великан бе успял да избяга свлачището и от страховитите нокти на пантерата. Той тичаше като обезумял нагоре към планинския хребет.