Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Без дори да се замисли, Закнафейн замахна с меча си и повали затичалия се към него пищящ гоблин. После се насочи към съществото, преследващо дребното създание, премина през поредната вълна от зашеметяваща енергия и посече крадеца на мисли.

В каменния замък Дризт напълно възвърна самоличността си; заклинанията, с които бе надарен Неживият, веднага разпознаха характерните мисли и взеха на прицел единствената си цел — мрачния елф, син на До’Урден.

Открил отново жертвата си, Закнафейн изрева яростно и се запъти право към замъка, оставяйки след себе си множество мъртви и ранени илитиди и осъзнаващи се роби.

Друг рот измуча от изненада, когато се понесе във въздуха. Накуцващи, три от говедата се разхождаха от другата страна на пропастта, а четвъртото сподели съдбата на сивото джудже и полетя към дъното на дълбоката бездна. Този път, обаче, Трак се бе прицелил точно; малкото говедо се удари в лоста и го бутна в активираща позиция.

Вълшебният мост незабавно се спусна и веднага щом достигна твърда земя се закова на нея, точно пред краката на Трак. Клюнестото изчадие грабна още едно сиво джудже, просто така, за късмет, и хукна напред.

Беше стигнало почти до средата на моста, когато се появи първият крадец на мисли, бързащ да стигне до ръчката. Трак знаеше, че няма да може да премине от другата страна преди илитида да е събрал вълшебното съоръжение.

Оставаше му само едно.

Без да съзнава нищо от случващото се, дуергарът се издигна високо над главата на клюнестото изчадие. Без да спира, Трак изчака илитидът да се приближи достатъчно и изстреля джуджето. Крадецът на мисли протегна четирипръстата си ръка към лоста, когато живият снаряд се блъсна в гърдите му и го събори на земята.

Трак хукна да се спасява. Илитидът се свести и бутна лоста напред. Мостът започна да се прибира към стената, разкривайки дълбоката пропаст.

Съоръжението от метал и камък изчезна под краката на клюнестото изчадие и то се видя принудено да скочи напред. Трак полетя, ала не се приземи на твърда почва — удари се в ръба на скалата, но въпреки това успя да се задържи. После бавно започна да се набира на лакти и леко се изтласка нагоре.

Илитидът дръпна ръчката и мостът отново се активира, като едва не избута Трак в бездната. Клюнестото изчадие, обаче, се бе поместило леко встрани, а и се държеше с всички сили за скалата — профучалият край него мост не можа да го събори, само закачи костната му броня.

Крадецът на мисли изруга и отново бутна лоста, после се втурна към него. Отмалял и ранен, Трак още не беше помръднал, когато илитидът го достигна. Върху злощастния печ се посипаха вълни от зашеметяваща мисловна енергия. Главата му клюмна и той се плъзна няколко сантиметра надолу, но ноктите му отново намериха опора.

Крадецът на мисли заплати скъпо за лакомията си. Вместо просто да атакува и да изрита Трак в пропастта, той реши да се нахрани набързо с мозъка на беззащитното клюнесто изчадие. Коленичил пред него, илитидът обви нетърпеливо с четирите си пипала черупката на лицето му, търсейки процеп.

Раздвоеното съзнание на Трак му бе помогнало да устои на поразяващата ментална енергия в тунелите и сега вълните отново имаха същия минимален ефект. Когато октоподската глава на илитида се появи пред очите му, Трак се съвзе.

Той клъвна силно, откъсна две от търсещите пипала и с отчаян замах впи нокти в коляното на илитида. Костите изпращяха и се натрошиха под мощната хватка на клюнестото изчадие. Илитидът изрева от болка, както телепатично, така и със слабия си нечовешки глас.

След секунда викът му заглъхна, докато пропадаше надолу в дълбоката пропаст. Магията за левитация щеше да спаси падащия илитид, но подобно заклинание изискваше голяма концентрация, а болката от раздраното лице и строшеното коляно бяха забавили реакциите му. Илитидът се сети за магията, точно когато един сталагмит прониза гръбначния му стълб.

Ръката — чук се стовари върху капака на друга каменна ракла.

— Проклятие! — изруга Белвар, като видя, че и в този сандък имаше само дрехи на илитиди.

Възрастният свиърфнебъл бе убеден, че екипировката му е наблизо, но повече от половината стаи на бившия му господар бяха разрушени, а и от търсенето нямаше никакъв резултат. Белвар се върна в главната стая и огледа около каменните столове. Между два от тях той забеляза фигурката на пантерата. Прибра я в кесийката си, после съвсем съзнателно заби своята ръка — чук в главата на седналия в стола илитид — онзи, който бе останал като изгнаник в Звездната равнина. Чувстваше се объркан от това, че е забравил жив този крадец на мисли. Белвар повдигна тялото, захвърли го и то се строполи на пода.