Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Стъпва тежко за илитид — отбеляза Дризт и хвърли поглед през рамо.

— Роби — заключи Белвар.

Фиуу! Ментална атака прозвуча зад тях. Фиуу! Фиуу! Звуците ги достигнаха, последвани от няколко тупвания и стенания.

— Отново роби — мрачно промълви Дризт.

Отново се чуха стъпки, но този път сякаш малко по-леки и провлачени.

— По-бързо! — изкрещя Дризт и Белвар не се нуждаеше от втора покана.

Те побягнаха напред, благодарни за всеки завой и разклонение в коридора — опасяваха се, че илитидите ги следват плътно, едва на няколко крачки.

Тримата приятели се озоваха в обширна зала с висок таван. Видяха няколко възможни изхода, но един от тях, с две железни врати, прикова вниманието им. От портата ги делеше желязна спираловидна стълба, а сравнително ниско над главите им беше построен балкон, на който се мержелееше фигурата на един крадец на мисли.

— Ще ни препречи пътя — каза Белвар.

Стъпките се приближаваха. Гномът погледна с любопитство назад към чакащия илитид, когато съзря широко усмихнатия мрачен елф. Възрастният свиърфнебъл също се усмихна.

С три големи отскока Гуенивар изкачи спираловидната стълба. Илитидът побърза да се изпари от балкона и да се скрие в сенките на съседните коридори. Пантерата не го последва, но остана да бди над Дризт и Белвар.

Двамата приятели й благодариха пътьом, но въодушевлението им се изпари, когато достигнаха железните врати. Дризт ги бутна здраво, ала те не помръднаха.

— Заключени са! — извика той.

— Но не за дълго! — изръмжа Белвар. Магията в митрилните ръце на гнома беше изгубила силата си, но въпреки това той се понесе напред и заблъска по металните врати.

Мрачният елф се приближи отзад, за да пази гърба на приятеля си — всеки момент очакваше илитидите да нахлуят в залата.

— Побързай, Белвар! — помоли го елфът.

Митрилните ръце яростно заработиха по вратите. Постепенно ключалката се разхлаби и портата поддаде съвсем малко.

— Магга каммара, мрачни елфе! — изрева гномът. — Залостени са! От другата страна!

— Проклятие! — изруга Дризт и видя първите крадци на мисли, които навлязоха в залата.

Белвар не се предаваше. Ръката — чук удряше по вратата отново и отново.

Илитидите се опитаха да прекосят стълбата, ала Гуенивар скочи сред тях и събори цялата група.

В този ужасен миг Дризт осъзна, че фигурката от черен оникс не е в него.

Митрилните ръце блъскаха по метала със светкавично темпо, разширявайки все повече пролуката между вратите. Белвар промуши кирката си през дупката и избута нагоре летвата, с която беше залостен входът. Вратите се отвориха широко.

— Бързо, ела! — извика гномът на Дризт. Мрачният елф не помръдна. С кирката си Белвар го закачи под рамото и се опита да го придърпа, ала Дризт се освободи.

— Гуенивар! — изкрещя той.

Фиуу! Зловещият звук се понесе от купчината илитидски тела. Откликът на Гуенивар звучеше по-скоро като вой за помощ, отколкото като рев.

Лилавите очи на Дризт пламнаха с жестока ярост. Мрачният елф направи широка крачка към стълбата, ала гномът се сети за едно по-безопасно решение на проблема.

— Чакай! — извика свиърфнебълът и почувства истинско облекчение, когато Дризт се обърна към него. Белвар откачи кесийката от колана си и му я подхвърли. — Използвай това!

Дризт извади фигурката от черен оникс и я пусна в краката си.

— Върви си, Гуенивар! — извика той. — Върни се у дома!

Двамата приятели не видяха пантерата сред множеството илитиди, но усетиха учудването им миг преди да зърнат издайническата черна мъгла, виеща се около статуетката.

Илитидите се скупчиха заедно и се насочиха към гнома и мрачния елф.

— Затвори другата врата! — изкрещя Белвар. Дризт грабна фигурката и се затича към нея.

Железните порти се затръшнаха и елфът спусна резето на мястото му. Няколко от металните пластини, които го придържаха, се бяха счупили от неистовите удари на гнома, а и самото то беше пукнато, но Дризт успя да го нагласи поне така, че да забави илитидите.

— Другите роби са в капан — отбеляза Дризт.

— Най-вече гоблини и сиви джуджета — отвърна Белвар.

— Ами Трак?

Белвар разпери безпомощно ръце.

— Жал ми е за всички тях — промълви Дризт, искрено ужасен от участта, която ги бе сполетяла. — Нищо на този свят не е толкова ужасно, колкото менталните атаки на крадците на мисли.

— Уви, мрачни елфе — прошепна гномът.

Илитидите заблъскаха по вратите, но Дризт ги затисна с цялата си тежест и се опита ги залости още по-добре.