Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Крадците на мисли не знаеха какъв е Закнафейн. Те не знаеха, че във вените му не тече живот, не знаеха, че е съживен с магия. Неживото създание никога не се изморяваше и никога не се спираше пред нищо.

Белвар и неговият собственик наблюдаваха тялото на илитида, разтърсвано от силни спазми — знак, че духът му се завръща от Звездната равнина. Гномът не знаеше какво означават конвулсиите, но виждаше, че господарят му е доволен и това го радваше.

Илитидът, обаче, се притесняваше, че съквартирантът му се връща сам — призивът на централния мозък беше от първостепенна важност и не биваше да бъде пренебрегван. Крадецът на мисли видя как спазмите на приятеля му установиха устойчив модел и се притесни още повече — около тялото започна да се вие сивкава мъгла.

В този миг илитидът се завърна в Материалния свят и по телепатичен път предаде болката и ужаса си на господаря на Белвар. Крадецът на мисли дори не успя да реагира, над тялото на съквартиранта му се материализира една огромна пантера, която стръвно го дереше и разкъсваше.

Гномът замръзна при вида на познатото създание.

— Биврип! — прошепна Белвар, после промълви: — Дризт? — образът на мрачния елф изникна в съзнанието му.

— Убий я, смели ми шампионе! Моля те, убий я! — умоляваше господарят на свиърфнебъла, но вече беше твърде късно. Седящият илитид се мяташе като обезумял, пипалата му се люлееха и лепяха по пантерата в опит да достигнат до мозъка й. Гуенивар замахна с огромната си лапа и откъсна октоподната глава на злощастното създание.

С все още омагьосани ръце след работата си по стаичката, Белвар започна да се приближава към пантерата, ала стъпките му бяха колебливи, спирани не от страх, а от смущение. Възрастният свиърфнебъл се обърна към господаря си и попита:

— Гуенивар?

Крадецът на мисли знаеше, че е върнал прекалено много от миналото на гнома. Споменът за заклинанието беше събудил друг, много по-опасен спомен в съзнанието на неговия слуга. На Белвар не можеше да се разчита повече.

Гуенивар предусети намерението на илитида — миг преди крадецът на мисли да започне атаката си, тя отскочи от трупа на приятеля му, полетя към Белвар и го блъсна на земята. Мускулите на пантерата се стегнаха и изпънаха, и тя се приземи, заела идеална позиция пред изхода на стаята.

Фиуу! Крадецът на мисли изстреля менталната си енергия и уцели падналия Белвар, ала объркването и нарастващата ярост в душата на гнома попречиха на атаката. В този миг възрастният свиърфнебъл беше свободен. Той се претърколи, изправи се на крака и съзря илитида, но не като свой любим господар, а като едно отвратително и зло същество, каквото бе в действителност.

— Бягай, Гуенивар! — извика гномът.

Пантерата не се нуждаеше от втора покана, тя беше астрално създание, знаеше много за обществото на илитидите и най-вече къде се намира ключът към победата над тях. Пантерата се стрелна към вратата с цялата си тежест, разби я и се озова на балкона — високо над стаята, в която се помещаваше централният мозък.

От страх за своето божество, господарят на Белвар се опита да последва котката. Ала силата на гнома се бе възвърнала десетократно, заедно с неговия гняв, и той не изпита болка в наранената си ръка, дори когато заби омагьосания чук в месестата глава на илитида. Навсякъде се пръснаха искри и обгориха лицето на крадеца на мисли. Той се блъсна в стената, а млечнобелите му очи се впериха невярващи в Белвар. Само след секунда, създанието се плъзна на пода и потъна в мрака на смъртта.

Четирийсет фута по-надолу, коленичилият мрачен елф усети страха и възмущението на своя почитан господар и погледна нагоре точно в мига, в който черната пантера скочи във въздуха. Напълно обсебен от централния мозък, Дризт не разпозна скъпата си приятелка Гуенивар. Той виждаше единствено заплахата, надвиснала над съществото, което най-много обичаше, но не успя да му помогне.

Мрачният елф и останалите масажисти останаха съвсем безпомощни, когато величествената пантера, с оголени зъби и разперени нокти, се приземи право в средата на подпухналата маса от набраздена плът, която управляваше обществото на илитидите.

Близо сто и двайсет илитида живееха в каменния замък и в покрайнините му в тясната и дълга пещера, и всички те почувстваха едно и също тъпо главоболие, в мига, в който Гуенивар се гмурна в централния мозък на обществото им.

Пантерата се вряза в беззащитната аморфна маса и започна да проправя път — с огромните си нокти разкъсваше и дереше веществото, което веднага се покриваше със съсирена кръв. Централният мозък предаваше на слугите си чувство на абсолютен ужас, за да ги повика. Разбрало, че помощта няма да пристигне скоро, божеството смени тактиката си и започна да влияе на мислите на пантерата.