Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Така поне смяташе.

Четирима илитиди напуснаха пещерата, водени от образите, изпратени им от божеството. Един мрачен елф беше навлязъл в територията им и на четиримата крадци на мисли нямаше да им бъде трудно да го заловят.

Така поне смятаха илитидите.

Неживото създание подбираше внимателно пътя си през разбитите и криволичещи тунели. Движеше се бързо като стрела, а стъпките му бяха умели като на опитен войн от мрачните елфи. Направлявани от централния мозък, крадците на мисли, обаче, знаеха кой път ще избере Закнафейн и го очакваха с нетърпение.

Когато неживият се появи до същия хребет, където бяха заловени Белвар и Трак, един илитид изскочи от сенките и — фиу! — изстреля поразяващата си ментална енергия.

Много малко същества можеха да устоят отблизо на мощните атаки на илитидите, но Закнафейн не беше жив, той беше неживо създание и принадлежеше на отвъдното. Разстоянието, на което се намираше съзнанието му, свързано с друго измерение, не можеше да се измери с крачки. Недосегаемо за подобни атаки, зомбито се втурна с извадени мечове напред и ги заби в млечнобелите, изненадани очи на илитида.

Останалите трима крадци на мисли се спуснаха от тавана и със стъпването си на земята започнаха да изпускат вълни от ментална енергия. С мечове в ръце, неживият уверено ги изчака, но те продължаваха да настъпват. Никога преди менталните атаки не ги бяха подвеждали, но сега те не можеха да повярват, че фуниите от мисловна енергия щяха да се окажат безполезни. Фиуу! Илитидите нападаха отново и отново, но Закнафейн сякаш не забелязваше нищо. Съществата започнаха да се притесняват; опитаха се да проникнат в съзнанието му и да разберат защо атаките им не му действаха, ала попаднаха на бариера — бариера, която се намираше много по-далеч от изменението, в което живееха.

Крадците на мисли видяха с какво умение Закнафейн бе победил сънародника им и не изгаряха от желание да влязат в битка с него. Телепатично, създанията взеха решение да се издигнат отново нагоре.

Но за съжаление бяха слезли прекалено ниско.

Мрачният елф не се интересуваше от илитидите и може би щеше да си тръгне, доволен от отстъплението им, но инстинктите на неживия и знанията, останали от миналото на Закнафейн, го наведоха на едно просто заключение: ако Дризт беше минал оттук, а това беше така, сигурно се бе срещнал с тях. Творението на матрона Малис можеше да се справи с крадците на мисли, но силата на всеки смъртен елф, дори и на Дризт, не можеше да се пребори с надмощието на илитидите.

Закнафейн прибра единия меч в ножницата и отскочи към хребета. Понесе се във въздуха и само за миг от секундата успя да улови за глезена издигащия се илитид.

Фиуу! Крадецът на мисли отново атакува, но беше обречен — нищо не можеше да го предпази от острия меч. С невероятна бързина Зак се издърпа нагоре, насочил оръжието си напред.

Илитидът замахна към острието, ала напразно — не можеше да се отбранява с голи ръце срещу оръжията на мрачния елф. Мечът се заби в корема на съществото и разсече дробовете и сърцето му.

Клетото създание отчаяно притисна с ръце зейналата рана и безучастно зачака съдбата си. Закнафейн силно се отблъсна в гърдите му и се изхвърли нагоре. Умиращият илитид полетя с главата надолу, разби се в една скала и остана да виси гротескно във въздуха. Макар и вече мъртво, кръвта на създанието продължаваше да се стича към пода на пещерата.

Отскокът на Закнафейн го изстреля право към другия илитид; двамата полетяха и се блъснаха в последния от групата. Във въздуха се размахаха ръце и пипала, опитващи се да сграбчат мрачния елф. Ала остриетата му бяха по-смъртоносни; миг по-късно неживото създание се освободи от последните си жертви, направи заклинание за левитация, плавно се спусна на земята и спокойно се отдалечи. Трите мъртви илитида останаха да висят във въздуха, докато заклинанията им за левитация се развалят, а последният лежеше проснат на земята.

Неживото създание не се притесни от кръвта по мечовете си и не ги избърса, знаеше, че много скоро щяха да последват още убийства.

Крадците на мисли продължиха да наблюдават и обсъждат същността на пантерата, без да знаят, че Гуенивар е усетила присъствието им. В Звездната равнина, където сетива като обоняние и вкус просто не съществуваха, котката разполагаше с други, много по-неосезаеми усещания. Тук Гуенивар ловуваше с помощта на усета си, който трансформираше енергийните полета в ясни, мисловни изображения и така пантерата можеше да различи по аурата лос или заек преследва, без дори да е видяла самото създание. Илитидите не бяха рядко срещани в нейното измерение и котката лесно разпозна енергията им.