Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Нали каза, че василиските не съществуват?! — ядоса се един свиърфнебъл и грубо блъсна друг по рамото.

— Не съм казвал подобно нещо! — отрече обвиненият гном и си върна за удара.

— Чичо ми е виждал василиск — похвали се друг.

— Драскулки по камъка, това е видял чичо ти! — изсмя се Селдиг. — Разправя, че това били следите на чудовището.

Дризт се усмихна още по-широко. Василиските бяха магически същества и се срещаха много по-често в другите измерения. Мрачните елфи, особено върховните жрици, често отваряха портали към тях и призоваваха чудовища, но в живота на лукавите гномове това едва ли се случваше. Малко бяха виждали истински василиск. Дризт се засмя с глас. Без съмнение още по-малко бяха тези, които се бяха завърнали, за да разкажат за срещата си с него.

— Ако чичо ти беше проследил следата и беше открил чудовището — продължаваше Селдиг, — сега щеше да си стои вкаменен някъде там из тунелите! А те уверявам — камъните не разказват подобни истории!

Набеденият елф се огледа наоколо за някакво опровержение.

— Дризт До’Урден е виждал василиск, а дори не прилича на вкаменен! — възрази той и всички насочиха погледите си към Дризт.

— Наистина ли, мрачни елфе? — попита Селдиг. — Но, умолявам те, кажи ми истината.

— Видях. Само един.

— И му се изплъзна, преди да те е погледнал? — продължи да пита Селдиг, но всички възприеха вън роса му като реторичен.

— Изплъзна? — повтори думата Дризт, несигурен в значението й.

— Изплъзна, ъ-ъ, избяга — обясни Селдиг и поглед накъм един от младежите, който се престори на ужасен, после се олюля няколко крачки назад и побягна като обезумял. Когато се завърна, всички аплодираха изпълнението му и се посмяха заедно с Дризт.

— Избягал си преди василискът да те погледне? — повторно опита Селдиг.

Мрачният елф сви рамене, леко притеснен, и Селдиг разбра, че той премълчава нещо.

— Не си?

— Не можех да… избягам — обясни Дризт. — Василискът беше нахлул в дома ми, беше избил част от добитъка ми. Къща — започна той, но спря, за да ся спомни правилната дума, — убежище не се намира лесно в дивия Подземен мрак. Веднъж открити и присвоени, тези земи трябва да се защитават на всяка цена.

— Би ли се с него? — извика някой от края на групичката.

— Замеря го отдалече с камъни? — попита Селдиг. — Това е най-сигурният начин.

Дризт погледна към купчината от огромни камъни, които гномове хвърляха по статуята, после погледна към крехката си фигура и се засмя:

— Не мога да вдигна и един от тези камъни.

— Как тогава? — настояваше Селдиг. — Трябва да ни кажеш.

Сега вече Дризт знаеше каква история да им разкаже. Мрачният елф помълча за миг, за да подреди мислите си. Изведнъж разбра, че думите, които бе научил на езика на свиърфнеблите не бяха достатъчни, за да опише заплетената история и реши да я илюстрира с движения. Намери две колчета, донесени от гномите; обясни им, че това ще бъдат неговите ятагани и накрая провери дали статуята е достатъчно здрава, за да издържи тежестта му.

Нетърпеливи, младежите наобиколиха Дризт, докато той подготвяше сцената, докато спускаше кълбото от мрак върху главата на василиска и определяше мястото, което бе заемала неговата приятелка — пантерата Гуенивар. Свиърфнеблите седнаха с подвити колене, приведоха се напред и ахкаха от учудване при всяка дума. Във въображението им статуята сякаш оживя и се превърна в бродещо наоколо чудовище, а Дризт — този странник в техния свят — се спотайваше в сянката на василиска.

Драмата се разигра, когато Дризт трябваше да изиграе битката с чудовището. С лекота той скочи върху гърба на василиска и внимателно започна да се изкачва по главата му. Младежите ахнаха от възхищение, мрачният елф се почувства грабнат от възбудата им и това подсили влиянието на спомените му.

Всичко изглеждаше толкова истинско.

Свиърфнеблите се приближиха още, нетърпеливи да станат свидетели на ослепителното майсторство с меча, което щеше да им покаже този забележителен мрачен елф, дошъл от земите на Подземния мрак. Но тогава се случи нещо ужасно.

Преди миг Дризт беше в ролята си на актьор, който забавлява публиката с една история за смелост и бойна техника. В следващия момент, когато елфът насочи дървения си „меч“ към статуята на чудовището, той вече не беше Дризт. Върху главата на василиска стоеше ловецът, точно както се бе случило през онзи ден в тунелите отвъд пещерата на мъха.

Колчетата се забиха в очите на чудовището, удари започнаха да се сипят по каменната му глава.