Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Най-почетният надзирател се оттегли в спалнята си и Дризт остана сам с обърканите си мисли. Чувстваше се неловко, но надеждата му със сигурност се възвръщаше.

Както всеки ден от последните няколко седмици, Дризт наблюдаваше ежедневния труд, кипящ в града на свиърфнеблите, през отворената врата на Белвар. Имаше чувството, че животът му се намира в застой, че нищо не се случва. Откакто бе дошъл в този дом, не беше виждал Гуенивар, нито бе чувал нещо за нея; нямаше надежда, че скоро ще му върнат плаща пиуафуи, ризницата от митрил или оръжията. Дризт търпеливо приемаше всичко това, защото знаеше, че сега и той, и Гуенивар са много по-добре, отколкото, когато живееха в тунелите на Подземния мрак; знаеше, че свиърфнеблите няма да повредят статуетката, нито вещите му. Мрачният елф стоеше, наблюдаваше и оставяше събитията да се развиват по правилния и естествен начин.

Този ден Белвар беше излязъл и това беше един от редките случаи, в които надзирателят, който обичаше уединението, напускаше жилището си. Въпреки че рядко разговаряха — Белвар не беше от онези, които говореха само за да чуват звука на собствения си глас — Дризт осъзна, че гномът му липсва. Между тях бе възникнало силно приятелство.

Група млади свиърфнебли минаха наблизо и изкрещяха няколко думи на елфа, живеещ в къщата на Белвар. Това се бе случвало много пъти — по-често през първите дни след настаняването на Дризт. В началото се чудеше дали го поздравяват или обиждат, но сега мрачният елф разбра основното значение на приятелския поздрав. Белвар беше посветил част от времето си, за да го научи на основните думи от езика на гномите.

Надзирателят се върна няколко часа по-късно и завари Дризт да седи на каменното столче и да наблюдава света през прозорчето.

— Кажи ми, мрачни елфе — попита със сърдечния си, мелодичен глас гномът, — какво виждаш, когато ни гледаш? Толкова ли сме различни от теб?

— Виждам надежда — отвърна Дризт, — но виждам и отчаяние.

Белвар разбра думите му. Той знаеше, че според разбиранията на мрачните елфи обществото на свиърфнеблите беше устроено добре, но новият му приятел наблюдаваше оживения Блингденстоун само отдалеч и това навяваше тъжни спомени в сърцето му.

— Днес се срещнах с крал Шниктик — сподели надзирателят. — Да ти кажа право, той е доста заинтересован от теб.

— Любопитен сигурно е по-подходяща дума — отвърна Дризт и докато го казваше на лицето му се изписа усмивка. Белвар се почуди колко ли болка се крие зад нея.

— Любопитен, щом казваш — промълви той и се поклони леко и извинително, отстъпвайки пред прямотата на Дризт. — Трябва да знаеш, че много се различаваш от представата ни за мрачните елфи, затова, моля те, не се обиждай.

— Не се обиждам — искрено отвърна Дризт. — Ти и твоят народ направихте толкова много за мен, колкото не съм се и надявал. Дори и да ме бяхте убили още на първия ден щом влязох в града, аз щях да приема съдбата си, без да обвинявам свиърфнеблите.

Белвар проследи погледа на Дризт, вперен в събралите се отвън младежи.

— Иди при тях — предложи му надзирателят.

Елфът го погледна изненадано. Откакто бе тук, в тази къща, гномът никога не му бе предлагал подобно нещо. Дризт предположи, че ще продължи да бъде гост на своя приятел и че Белвар, от своя страна, ще трябва да отговаря за всичките му действия.

Надзирателят кимна към вратата, мълчаливо повтаряйки предложението си. Дризт отново погледна навън. В средата на пещерата групата младежи се състезаваха кой ще хвърли огромната скала върху една статуя на василиск, направена от камък и остарели брони, която приличаше досущ на чудовището. Свиърфнеблите владееха майсторски изкуството на илюзиите и един магьосник беше използвал мъничко вълшебство, за да заглади всички ръбове по статуята и да я направи да изглежда още по-истинска.

— Мрачен елфе, трябва да започнеш да излизаш понякога — посъветва го Белвар. — Докога ще стоиш вътре? Нима голите стени на моя дом са ти достатъчни?

— На теб ти подхождат идеално — отвърна Дризт малко по-остро, отколкото бе искал.

Надзирателят кимна и бавно се завъртя, за да огледа стаята си.

— Значи така било — тихо промълви той и по тона му мрачният елф разбра, че го е наранил доста с думите си. Гномът се обърна към Дризт: — Магга каммара, мрачни елфе — въздъхна той, а на кръглото му лице се изписа смирено изражение. — Нека това да ти е за урок.

— Но защо? — развълнува се гостът. — Защо Белвар Дисенгалп, най-почетният надзирател — гномът отново потръпна, като чу титлата си, — предпочита да стои затворен в сенките на собствената си къща?