Пиер Певел - Рицарят

Лорн продължи по пътя си.

Отиде да се погрижи за коня си в конюшнята, размени няколко думи с коняря, после купи бутилка вино и седна на един стол, сложен в сянката на дъб в един спокоен ъгъл, далеч от оживлението на двора. Беше свалил качулката, но остави очилата и размишляваше, докато разтриваше ръката си, когато забеляза нечие присъствие близо до себе си.

Беше едно момиченце на три-четири годинки, мърляво, с боси крака, което го гледаше втренчено и смучеше пръстите на дясната си ръчичка.

Лорн отвърна на погледа му, без да каже нищо, и зачака.

Тогава момиченцето вдигна ръчичката, която не беше в устата му, и посочи с пухкавото си пръстче към Лорн. Той разбра, че то не сочеше него, а очилата му. Сигурно никога не беше виждало такива. Той ги свали и протегна ръка, за да може да ги разгледа.

Хлапето се поколеба.

Този мъж, който не се усмихваше, все пак го впечатляваше.

Тогава Лорн завъртя очилата така, че светлината да заиграе по стъклата. Малката се приближи. Искаше да пипне очилата, но Лорн направи „не“ с глава. За момент тя отдръпна ръчичката си, погледна Лорн право в очите и отново се опита да достигне очилата, като бавно, много бавно протегна ръка.

Лорн се усмихна и си сложи очилата.

Хлапето го гледаше все така мълчаливо, без да изразява каквато и да била емоция.

— Тук си!

Момиченцето се стресна.

Една млада жена идваше забързано и на лицето ѝ се четеше огромно облекчение, но и остатъци от прекалено скорошна тревога, която още не се беше разсеяла. Беше руса, по-скоро привлекателна и нямаше още трийсет години, макар умората да я състаряваше. Лорн я позна. Беше пристигнала със семействата, които се бяха опитали да спазарят цената на престоя си.

— Знаеш, че много мразя да изчезваш така, Идия! Искам винаги да знам къде си, чуваш ли ме?

За да ѝ простят, малката изтича при майка си и прегърна краката ѝ.

Жената се омекна и като галеше косата ѝ, меко ѝ се скара:

— Умрях от притеснение.

След което вдигна глава и каза на Лорн, който не беше помръднал:

— Извинете я, господине.

Лорн замълча.

— Надявам се, че не ви е досаждала…

— Не — отговори Лорн.

Настъпи неловко мълчание, жената се колебаеше дали вече да се сбогува. Тогава каза на дъщеря си:

— Кажи довиждане, Идия.

Но хлапето, забило нос в полите на майка си, отказа.

— Съжалявам — каза жената. — Понякога е толкова срамежлива…

Лорн кимна.

— Ами… довиждане, господине… И още веднъж извинете Идия.

Като каза това, жената се канеше да се обърне, когато изведнъж Лорн попита:

— Откъде идвате?

Хваната натясно, тя заекна:

— От… откъде ние…

— Бях там, когато пристигнахте преди малко.

— Да, спомням си. Вие… бяхте там.

— Идвате от Градовете, нали?

— Да.

— Ангборн?

Жената смръщи вежди.

— Да. Но как… — тогава разбра. — Ах, моят акцент. Долавя се, нали?

— Малко — каза Лорн с любезна усмивка. — И къде отивате?

— Ще се установим в Бренвост.

— За дълго ли?

— Може би завинаги. Не искаме да ставаме иргаардци.

Тази фраза, изречена гордо, привлече вниманието на Лорн. Дори предизвика в него нещо като възхищение.

— Така че предпочитате да заминете… — каза той.

— Да заминем? — жената се усмихна тъжно. — Ако бяхме заминали, нещата ни нямаше да са побрани в една каручка. Не сме заминали, господине. Избягахме.

Лорн се изправи.

— Избягали сте? Как така?

Покани с ръка жената да седне на неговия стол. Тя се поколеба за миг, но бързо се предаде на умората си и охотно прие да седне за малко на сянка с дъщеря си на коленете.

— Казвахте, че със съпруга си сте избягали от Ангборн?

— Да, господине.

Като отговаряше на въпросите на Лорн, тя обясни, че вече няколко месеца на жителите на Ангборн не беше разрешено да напускат. Бъдещите иргаардски власти се страхуваха, че всички ще се втурнат да бягат след отстъпването на града, така че напускането беше забранено и тези, които излизаха извън града, нямаха право да вземат със себе си повече от необходимото за обикновено пътуване. Невъзможно беше дори да продадеш къщата или имотите си. Който тръгнеше, трябваше да остави всичко или почти всичко зад себе си.

Лорн искаше да разбере повече, но съпругът на жената дойде и подозрително попита:

— Наред ли е всичко?

— Да — отвърна съпругата му. — Почивах си за малко, това е.

Тя стана, а мъжът взе дъщеричката им на ръце.

— Довиждане — каза жената.

— Довиждане — каза Лорн и кимна на мъжа, който побърза да отведе семейството си.