Пиер Певел - Рицарят

Вечерта Лорн отиде да хапне в общата зала.

Макар да не го предизвика с действията си, влизането му беше забелязано. Тъмните му дрехи всяваха тревожност, очилата му будеха интерес, така че разговорите замряха, докато той сядаше на едно свободно място, прекрачвайки пейката.

После, след като поръча, хората продължиха разговорите си.

Лорн вечеряше, без да каже дума, но слушаше приказките около себе си. Съседите му тихо обсъждаха цените на ханджията.

Естествено, за да се оплакват:

— Това е грабеж. Чист грабеж.

— Като че ли техните кокошки са хранени със златни зърна.

— А морковите им все едно в коприна растат!

— А, да! Добре се възползват…

— Като се замислиш, нямаме избор, все ще те оберат — дали тук, дали вън.

— Но тук не рискуваш да ти прережат гърлото.

— Абе, това още не се знае.

— Как така?

Разговорът промени посоката си.

— Бандитите стават все повече и повече. И все по-дръзки. Ще видите, че един ден ще нападнат някоя странноприемница.

— Мислите ли?

— Направо съм сигурен! Къде отсядат най-богатите пътници, освен на места като това?

— Вярно е.

— А мислите ли, че бандитите не си казват същото?

— Но все пак има стени. И пазачи.

— Стените могат да бъдат прескочени. А пазачите — да бъдат убити. Или купени. Ще видите, че някоя вечер ще заспим, уверени, че сме на сигурно място, а после ще се окажем заклани в съня си…

— Достатъчно — каза Лорн с тон, който не търпеше възражение.

Тримата търговци, които разговаряха близо до него, млъкнаха, а вместо обяснение, Лорн посочи малката Идия.

Случайността беше пожелала да вечеря на една и съща маса с нея и родителите ѝ. Впрочем баща ѝ и майка ѝ, уморени и твърде заети да обсъждат малкото пари, които им бяха останали до края на пътуването, не бяха забелязали, че момиченцето не изпускаше дума от разговора на търговците и вече гледаше с широко ококорени очи. Притеснени, търговците се извиниха и повече не казаха и дума до края на вечерята.

Лорн обаче не се тревожеше прекалено за това, което Идия можеше да чуе. Белегът от Тъмнината го болеше силно и болката обхващаше цялата ръка. Беше му ту топло, ту студено и вече чувстваше как по челото му избива пот. Кризата, от която се страхуваше от няколко дни, започваше.

Стана, излезе с колкото се може по-уверена крачка и когато се скри от погледите, няколко пъти си пое дълбоко въздух. Вкопчен в един парапет, той се мъчеше да запази контрол, но разбра, че тази битка беше предварително изгубена. Трябваше да стигне до стаята си и да легне, докато все още имаше силата да го направи сам. Запита се дали нямаше да е по-добре, ако беше предупредил ханджията, че е болен, за да му хвърлят по едно око при нужда. Гордостта му, тя не му беше позволила и сега вече беше твърде късно.

До стаята му се стигаше през една галерия, на чийто под дъските бяха поставени на разстояние една от друга.

Лорн започна да се качва по стълбата, която водеше към нея, като се държеше за перилата и от високото бе един от първите — заедно с наемниците, стоящи на пост, — които видяха каретата, носеща се бързо по пътя. Ескортирана от конници, тя влезе в двора сред силен тропот от копита, подкови и скърцане на оси. Това внезапно пристигане разтревожи странноприемницата и бързо изкара всички навън. Дори Лорн остана на прага на стаята си и подтикван от любопитство, наблюдаваше от галерията.

— Затворете портите! — изрева кочияшът, докато опъваше юздите, за да спре каретата. — Затворете портите! Нападнаха ни!

Докато затваряха тежката порта, Лорн, който отгоре можеше да види над стените, обиколи околностите с поглед на слабата светлина на полумрака. Но взорът му беше мътен — сякаш гледаше през движещ се воал. Отказа се и се съсредоточи върху кочияша, който беше скочил пред странноприемницата и разказваше, че бандити им били направили засада, но те успели да си проправят път. Тревожните въпроси валяха от всички страни. Къде беше засадата? Колко бяха бандитите? Бяха ли проследили каретата?

Каретата.

Въпреки че му беше трудно да се съсредоточи, Лорн си каза, че този или тези, които кочияшът возеше, още не се бяха показали. После забеляза, че конниците от ескорта бяха слезли от конете, но само малцина от тях стояха до каретата, която се предполагаше, че трябва да пазят. Повечето вече дискретно се бяха разпръснали, докато кочияшът привличаше цялото внимание към себе си.

Нещо се подготвяше.

Нещо, което Лорн предчувстваше и знаеше, че предстои, но без да може ясно да каже какво е то.