Пиер Певел - Рицарят

Вечерта на третия ден обаче Лорн се реши да си почине в една странноприемница. Мисълта да хапне сготвена храна и да спи в хубаво легло доста го изкушаваше. Може би дори щеше да остане един-два дни, но само ако можеше да наеме сам една спокойна стая. Конят му също имаше нужда от почивка, а и от нова подкова на предния десен крак — да прекара малко време в конюшнята щеше да му се отрази прекрасно.

Освен това по пътя беше преживял една малка криза в края на следобеда. Беше започнала с болки в ръката и в дланта. После дойдоха треперенето и началото на треската. За щастие, достатъчно беше Лорн да се съсредоточи и няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, за да спре кризата. Сега обаче предчувстваше следващата. По всичко личеше, че щеше да е скорошна и тежка. Предпочиташе да го връхлети на място, където някой можеше да му се притече на помощ и да се погрижи за него. Тази идея никак не го радваше. Да се съобразява с тези кризи, означаваше да признае властта, която Тъмнината имаше над него. Но знаеше, че засега трябваше да се съобразява с нея. Да се прави, че няма нищо, си беше чисто самоубийство. Тъмнината беше противник, с когото не можеше да не се съобразява.

Леко встрани от пътя, странноприемницата беше построена над река, чието течение задвижваше едно колело с перки. Дебелите ѝ стени пазеха не само самата нея, но и конюшня, ковачница, плевник, цял заден двор, зеленчукова градина и няколко плодни дървета, фурна, мелница и параклис, посветен на Дракона-крал.

Веднага щом слезе от коня, Лорн го повери на слугата от конюшнята, после, като се освежи с вода от поилката, дискретно разгледа мястото. Странноприемницата беше оживена, приятна и уютна. И сигурно процъфтяваше, защото се строеше още една сграда, несъмнено предназначена да приюти още стаи. По стените стражите оглеждаха околността, а от време на време хвърляха и по един поглед вътре. Други пазеха портата. Лорн се запита колко ли струваха тези мъже. Времената бяха смутни и всеки, който носеше меч, можеше да стане наемник. Но присъствието на тези мъже разколебаваше бандитите да нападат. В крайна сметка, от тях не се искаше повече…

Лорн поиска стая само за себе си, което не зарадва особено ханджията, защото — като всички ханджии — той не даваше под наем стаи, а места във всяко легло. Всъщност беше му останало само едно голямо легло в една голяма стая — много приятна за почивка, чиито качества той надълго и нашироко похвали. Лорн нае и леглото, и стаята. Той плати веднага и това, прибавено към страховития му вид и към безстрастния поглед на тъмните му очила, окончателно убеди собственика да му даде ключа без повече приказки.

Тази вечер Лорн поиска топла баня и предпочете да вечеря сам в стаята си. Излезе само за да се убеди, че конят му е в добри ръце, след което подпря вратата с един стол, затвори капаците на прозорците и потъна в неспокоен сън. Не знаеше, че веднага го бяха познали и че в момента, когато заспиваше, един мъж препускаше с всички сили в нощта към щедрото възнаграждение, което му беше обещано.

На другата сутрин, понеже белегът му от Тъмнината го болеше и му се струваше, че дясното му око беше още по-чувствително към светлината, отколкото обикновено, Лорн остана в полумрака на стаята си. Почина си, поспа, прие болката търпеливо и зачака.

Но нищо не се случи.

Всъщност се чувстваше по-добре и в началото на следобеда реши да излезе на чист въздух и да се поразходи. Яркото слънце го накара да примижи веднага щом се подаде навън, което го принуди да спусне качулката над тъмните очила. Поколеба се за миг, докато разтриваше белязаната си ръка, после се реши и слезе на двора.

Три семейства бяха пристигнали и се пазаряха за цената на престоя си с ханджията. Мъжете, жените и децата изглеждаха изтощени. Не бяха богати и искаха просто малко място, където да прекарат нощта, и вода за мулетата, впрегнати в каруците. Децата не струваха нищо — щяха да спят на същото легло и да ядат от същата чиния като родителите. Но собственикът остана непреклонен. Отказа да им направи отстъпка и тонът се повиши, стара жена напразно призоваваше щедростта му, един мъж го упрекваше, че злоупотребява с положението и че цените му са неоснователни. Приближиха се неколцина наемници, които подкрепиха ханджията — мълчаливи, но заплашителни. Присъствието им беше достатъчно. Семействата разбраха, че само си губят времето и след като обсъдиха нещата, със съжаление се съгласиха. Ханджията недоверчиво настоя да му платят предварително. Броеше парите си, докато едно бебе плачеше в ръцете на майка си.