Пиер Певел - Рицарят

Разбра, когато видя кой слезе от каретата.

Тъмнокоса, млада, красива.

Беше казала, че се казва Елана и няколко седмици преди това се беше опитала да го отвлече в Самаранд.

Отначало той си помисли, че бълнува, че треската му и Тъмнината си играеха с него. Но разпозна младата жена без никакво съмнение, когато тя вдигна очи към него, сякаш знаеше точно къде да го намери, и той срещна погледа ѝ.

Тя му се усмихна.

Лорн изруга и бързо влезе в стаята си, като я заключи и подпря вратата с един стол. Трескав, развълнуван, той крачеше напред-назад, като се опитваше да се съсредоточи. Трябваше да помисли. Бързо. Нищо обаче не му хрумваше, мислите му се блъскаха, надпреварваха, изтриваха се една друга, а от болката в ръката му се виеше свят.

Те бяха тук за него.

За да го отвлекат. Ирелис не беше успял в Самаранд, но не се беше отказал.

Не беше в състояние да се бие.

Трябваше да бяга.

Като най-напред напусне тази стая, в която сам се беше хванал в капан…

Изведнъж Лорн си даде сметка, че от двора долитаха уплашени викове и шумове от битка. Веднага след това някой се опита да отвори вратата.

Инстинктът му на воин надделя.

Извади меча си от ножницата, пъхна здравата си ръка в ремъка на чантата си, отвори прозореца и прекрачи. Прозорецът беше на три метра от земята, зад главната постройка. Без да може да разчита на лявата си ръка, той не толкова скочи, а колкото падна в празнотата в момента, когато вратата беше разбита с ритници. Заболя го, но не беше ранен и накуцвайки леко, отиде да погледне зад ъгъла.

Трябваше да се съсредоточи, за да може погледът му да свикне, докато едри капки пот щипеха очите му.

В укрепената странноприемница цареше хаос. На светлината на факлите и фенерите войниците, които ескортираха Елана, нападаха наемниците и овладяваха помещенията, като удряха всеки, който се окажеше на пътя им, и блъскаха мъже, жени и деца.

Един мъж се надвеси от прозореца на стаята на Лорн.

— Тук е!

Лорн се втурна в бъркотията, като извади меча си.

Удари един войник отблизо, избегна чисто инстинктивно нападението на друг и отвърна, прерязвайки едно гърло.

— Тук!

Лорн се обърна, не можа да види Елана, но разбра, че тя вика и го сочи с пръст откъм галерията. Един войник се нахвърли върху него и Лорн удари слепешката. Веднъж. Два пъти. Удари друг застрашителен силует, преди да усети как топла кръв опръска лицето му. Светът се беше превърнал в сломяващо безредие, настръхнало от звуци, викове, прекатурени форми, наситени цветове. Лорн изгуби усещане за себе си и отново стана ужасения луд, който беше побягнал под бурята в Далрот. Пропадна в пропаст от насилие, ревящи призраци, примитивни страхове и дивашки инстинкти. Не знаеше нито кого напада, нито от кого се защитава — войници или наемници, може би невинни.

Когато се осъзна, беше на кон, ранен, държеше юздите със същата ръка, с която стискаше окървавения меч. Животното се изправи на задните си крака, като цвилеше паникьосано пред портата в зида. Беше ли забравил, че наемниците я бяха затворили след като влетя каретата? Или просто не беше помислил за това, отнесен от бълнуване, което му пречеше да мисли?

Освен това портата беше висока и здраво залостена, а стените, които трябваше да го пазят, се бяха превърнали в капан без изход.

Освен ако…

— Предайте се! — извика му Елана. — Всичко свърши.

С пресъхнала уста и болки в очите, почти повален от мигрената, която пробиваше слепоочията му, Лорн направи усилие да прецени ситуацията.

Елана и войниците ѝ го заобикаляха. На двора, осеян с трупове, вече не се биеха. Клиентите се бяха скрили в постройките и тревожно наблюдаваха през прозорците.

Лорн прибра меча си…

Преди да пришпори с токовете си.

Решен да използва всичко на всяка цена, той блъсна един войник, принуди още неколцина да се отдръпнат и като набираше все по-голяма скорост, прекоси двора в галоп по посока на строящата се пристройка.

Елана разбра какво мисли да направи.

— Не! — изкрещя тя. — Ще се…

Но не довърши.

Работниците бяха сложили една полегата дъска, за да могат да качват материалите си на първия етаж, който все още представляваше само площадка с подаващи се части от стени, зарината с инструменти, чували, дъски и натрупани тухли.

Лорн скочи на дъската, без да намалява.

Тя простена, изскърца, спука се и накрая падна в облак прах. Конят направи един скок, когато дъската изчезна под него и премина над етажа като оръдейно гюле, после препусна по това, което един ден щеше да бъде коридор, завършващ с прозорец.