Пиер Певел - Рицарят

— Това е риск, който може да навлечете и на други, синко — каза отец Домнис спокойно.

Лорн го погледна и каза:

— Тъмнината вече ми отне много.

— Разбирам, синко. И все пак, не…

— Довиждане, отче.

Лорн изведе коня си и сложи крак на стремето.

— Почакайте! — извика белият свещеник. — Приемете това, какво ще кажете? Кой знае дали няма да ви потрябва?

Подаде му един медальон с руната на Ейрал, Белия дракон, от бял емайл.

Лорн се поколеба, преди да вземе медальона и да възседне коня си.

После го пришпори.

Лорн напусна двореца на губернатора, без да се обръща. Не видя Алан, който тъжно го гледаше от един прозорец. Спря чак на градските порти, викна един просяк и му подхвърли медальона на отец Домнис.

Виждайки, че висулката и верижката са сребърни, мъжът грейна в беззъба усмивка и доволно извика:

— Благодаря, монсеньор! Ейрал да е с вас!

Лорн вече се отдалечаваше в тръс.

Портата беше толкова висока, че изглеждаше тясна, макар че двайсет мъже можеха да влязат през нея в редица. Огромните крила потрепериха. Помежду им се появи светъл процеп, който ставаше все по-широк с раздалечаването им. После спряха, едва открехнати. Но това беше достатъчно, за да пропуснат да влезе един дребен силует — силуетът на един стар крал, който вървеше, опрян на бастуна си.

Отварянето на крилата на портата беше очертало на земята дълъг, тесен килим от светлина. Върховният крал вървеше по него, вървеше право напред, бавно, прегърбен, предшестван от безкрайно разтеглената си сянка. Тъмнината бе плътна. Но по начина, по който заглъхваха шумовете, лесно можеше да се отгатне, че помещенията бяха гигантски и наподобяващи пещери — издълбана планина.

Крал Ерклант куцаше към един каменен подиум, където горяха четири жертвеника. Два по два, те образуваха квадрат около два трона, поставени един срещу друг. Единият, който беше с гръб към вратата, беше празен. На другия седеше неподвижен човек, изваян от същата червена скала, както троновете.

Това беше крал.

Крал воин, изобразен с корона и ботуши, с ризница; едната му ръка беше поставена на облегалката на трона му, другата стискаше дръжката на меча, опрян с върха в пода.

Първият от Върховните крале.

Старият крал седна пред своя предшественик, чието име носеше. Приликата беше поразителна. Изглеждаха сякаш са на една и съща възраст и са братя. Еднакво облекло. Едни и същи бръчки и хлътнали бузи. Едни и същи костеливи скули. Едни и същи ъгловати челюсти. Еднакви прави коси. И еднакви хлътнали очи.

— Добър вечер — каза Върховният крал.

Почака докато намалеят болките в ставите му. Трябваше му време и да се успокои дишането му.

— Мина доста време от последното ми посещение — каза накрая. — Прости ми.

Въздъхна.

— Новините са лоши. Крепостта Ангборн ще бъде отстъпена на Иргаард…

Изглеждаше така, сякаш е сам, но старият крал чувстваше нечие присъствие. Мощно и огромно присъствие, чиято невидима аура можеше почти да се напипа.

— Да — каза той, сякаш отговаряше на въпрос. — Отстъпена. Или по-скоро продадена.

Крал Ерклант се замисли. За момент погледът му се зарея, после вниманието му се върна.

— Продадена! Даваш ли си сметка? — той се оживи. — И то на Черния дракон! На Иргаардската хидра! Знаеш ли, че се осмеляват да го представят като успех на дипломацията?

Успокои се и гласът му се изпълни със сарказъм.

— Защото най-накрая ще бъдат установени дипломатически отношения между Иргаард и Върховното кралство, ти да видиш! Като че ли Иргаард би могъл някога да стане наш съюзник…

Мрачен, Върховният крал замълча, преди да прошепне сякаш на себе си:

— Вече направих грешката да му повярвам. Това не беше ли достатъчно?

Поклати глава и добави за своя невидим събеседник:

— Но трябва да се признае, че кралицата добре си оплете работата… В продължение на месеци Естеверис тайно преговаряше с Иргаард и сега всичко е уредено. Или почти. Не се нрави на другите кралства. На никого не се нрави.

Гласът му замря.

Обезсилен, старият крал знаеше, че Иргаард никога нямаше да бъде лоялен съюзник. Преди няколко години той самият беше позволил да го убедят и беше опитал да постигне сближаване. Чиста загуба на време. Омразата на Черния дракон към Върховното кралство беше твърде дълбока и твърде отколешна. Той царуваше над Иргаард още от времето на Мрака и смъртно ненавиждаше Ейрал — Белия дракон на познанието и светлината. А Ейрал беше покровител на Върховното кралство. Открай време той беше обект на преклонение и неговите оракули продължаваха да напътстват Върховните крале.