Пиер Певел - Рицарят

При тези думи Лорн се дръпна извън полезрението им, краката му се огънаха, а в това време на двора се извисяваха възгласи „ура“ и бойни викове. Енцио побърза да му помогне да се задържи прав. Алан пристъпи напред, за да привлече вниманието. Веднага започнаха да го приветстват, той размаха меча си и извика:

— Утре ще победим или ще умрем! Утре тези, които са избрали да се бият, ще могат да се нарекат мои братя по оръжие! Но знайте, че Върховният крал не очаква от вас да бъдете войници! Очаква от вас да бъдете герои!

Докато навън продължаваха възторжените възгласи към Алан, никой не забеляза, че Лорн, поддържан под мишниците, почти беше внесен вътре. Докато Лиам пазеше на вратата, сложиха Лорн да легне на една пейка.

— Искаш ли вода? — попита Енцио.

Лорн кимна.

Болеше го тялото, но не само. Противно на всякаква логика и на всякакъв разум, в Ориал понякога се беше оставял да го залъгва илюзията, че се е освободил от Тъмнината. В края на краищата може би ритуалът на вещицата в планините на Аргор се беше оказал по-ефикасен от предполагаемото. И дългото пребиваване под благотворното влияние на Бдящите кули можеше да довърши оздравяването му, нали? Кой можеше да каже? Разбира се, дълбоко в себе си Лорн знаеше, че това е невъзможно. Но как да не повярва? Как да не се надява? Но съмнението вече не беше позволено. Тъмнината беше ревнива, лоша господарка, която не го беше изоставила и изглежда си доставяше злобното удоволствие да напомня за себе си в най-лошите моменти.

Енцио помогна на Лорн да пийне малко вода.

— Благодаря — каза Лорн. — Вече съм по-добре.

Вярно беше.

Болката и треперенето бързо изчезваха.

— Ама какво му е? — попита Дорсиан.

— Нищо — начумери се Енцио.

— Как така нищо?

— Лорн е изтощен от умора, това е.

— Мога да разпозная криза на Тъмнината, когато я видя, Енцио.

— Тогава защо питаш? — ядоса се сармският благородник, като се обърна рязко към него.

Влезе Алан.

— Мисля, че имам правото да зная — настоя Дорсиан. — Както впрочем и всички, които ще решат да последват Лорн в тая авантюра.

Алан разбра за какво ставаше въпрос.

— Кажи само една дума за това на хората — заплаши го той — и ще те изкормя. Разбра ли?

Дорсиан не отговори.

— Спрете! — заповяда Лорн, който се съвземаше.

Той се изправи.

— Не беше криза — добави той. — Само… тревога…

— Добре ли си? — попита Енцио.

— Много по-добре, благодаря. Скоро нищо няма да личи.

Обърна се към Дорсиан:

— Както виждаш, наистина няма за какво да се безпокоиш.

— В Далрот ли го…?

Дорсиан не довърши въпроса си.

— Да — отговори Лорн. — Но се чувствам по-добре, уверявам те.

Изправи се, без да залита.

Тогава Лиам открехна вратата и като подаде глава, каза:

— Стъмни се, рицарю.

— Идваме, Лиам.

Лорн махна очилата си. Вече нямаше нужда от тях.

Лаедрас се появи на кон и с плащ покриващ задницата на животното, той застана пред укрепената врата, която бранеше пътя, водещ от пристанището към крепостта. Облечен в ризница от черна стомана, украсена с кървавочервени мотиви, той беше ескортиран от четирима факлоносци и двама драка, яхнали бойни гущери.

Като внимаваше да застане на безопасно разстояние от бойниците, зад които се виждаха силуети, той спря, изчака достатъчно дълго, за да е сигурен, че са го видели, и попита високо и спокойно.

— Вразумихте ли се? Саарсгард ще падне и вие го знаете също като мен. Пощадете живота си! Не го жертвайте заради лудостта на един умиращ крал, който се е оттеглил от света и вече ви е изоставил!

Принцът-дракон успокои коня си, който неспокойно тъпчеше.

— В името на Иргаард ви заповядвам да отворите тези врати и да предадете крепостта. Вървете си сега и ще бъдете пощадени и свободни!

Измина известно време в мълчание, след което вратите се открехнаха пред Лаедрас. После оттам излезе един мъж с наведена глава, след него втори, трети, а след тях всички онези, които бяха решили да живеят.

— Двайсет — преброи Енцио.

— Очаквах да е по-зле — призна Лорн.

— Вече сме едва петдесетина — каза Алан.

Бяха застанали на върха на една от бойните кули, които защитаваха укрепената врата. Осветявани от факли, гледаха как се отдалечава колоната на тези, които бяха отказали да останат, да се бият и вероятно да умрат, за да се вее знамето на Върховния крал над Саарсгард. Повечето бяха войници от гарнизона, към които се бяха присъединили и неколцина от привържениците на Дорсиан.