Пиер Певел - Рицарят

— Не. Искам… искам да живея.

— В такъв случай стани мой съюзник.

— Ами Тъмнината? Как ще мога да я…?

— Това не зависи изцяло от теб. Но ако не греша, ще настъпи един определен момент. Ще го познаеш. Ще разбереш. Възможно е дори да го предусетиш… И когато дойде този момент, ще трябва да се върнеш при мен.

— А ако този момент никога не настъпи?

— Тогава Тъмнината бавно ще завърши своето дело и ще те убие.

Лорн беше помислил.

После, когато решението му бе взето, очите му срещнаха пламенния поглед на Серкарн.

— Така да бъде. Какво очаквате от мен?

— Те ще ти дадат власт — беше отвърнал Божественият дракон насред огромния мрак на вдълбаната планина. — Използвай я.

Следобедът свършваше.

От стените на Саарсгард Лорн наблюдаваше корабите на Върховното кралство, които изчезваха в далечината, плаващи във вече тъмни води. После погледът му се обърна към платната в черно и червено на иргаардския флот, хвърлил котва в опустялото пристанище.

— Според теб колко души са? — попита той.

Алан се смръщи.

— Десет кораба. Четирийсет души на кораб.

— Значи четиристотин.

— От които една трета моряци. Но и те умеят да се бият.

— Четиристотин… — повтори Лорн на себе си.

После, като се изправи, рече:

— Слънцето скоро ще залезе, Алан. Време е да тръгваш.

— И дума да не става.

— Това се отнася и за теб — добави Лорн, като се обърна към Енцио.

Облегнат на една огромна бомбарда, обърната към морето, Енцио драскаше нещо с графит в един тефтер.

— Лоша новина, приятели — каза той. — Според моите изчисления ние сме точно в обсега на иргаардските оръдия.

— Корабни оръдия — възрази Алан. — Ефикасни срещу някоя дървена черупка, но не и срещу каменни стени.

— Вярно. Но техните стрелци ще имат достатъчно време да нагласят оръдията си в тези спокойни води. И благодарение на запасите на пристанищния арсенал доста време ще имат и барут, и гюлета…

— Вие чувате ли ме? — попита Лорн, като повиши тон.

— Не — отговори му Енцио, като поправи една траектория. — Обсадното изкуство е наука, изискваща цялото внимание, което може да ѝ се отдели.

— Алан — настоя Лорн, — ти си принц на Върховното кралство. Твоят живот струва повече от тази крепост.

Не за пръв път Лорн се опитваше да убеди приятеля си да замине. Преди него Естеверис напразно се беше опитвал, докато дойде моментът за отплаването. Що се отнася до кралицата, тя не беше казала и дума, когато научи новината.

— Лорн е прав — каза Енцио, без да вдига очи от бележника си.

— Чуйте кой говори! — възпротиви се Алан.

— Аз съм само сармски благородник. В моите вени не тече кръвта на Върховните крале.

— А сега ми се прави и на скромен…

Най-големият син на херцога на Сарм и Валанс се усмихна леко.

— Лорн — каза Алан, — ти знаеш също като мен, че ние тук не просто защитаваме една крепост. И дори да ставаше въпрос само за това, нали това е волята на краля? На моя баща? Какъв син ще бъда, ако тръгна против волята на баща си?

„Само ако знаеше…“ помисли си Лорн.

— Ирдел не прояви чак такива скрупули — каза той.

— Не намесвай брат ми в това. Първо, той е принцът престолонаследник. Второ, сигурен съм, че прави всичко възможно да накара майка ми да промени решението си да изостави Саарсгард. Повярвай ми, ако флотът ни дойде на помощ, ще го дължим на Ирдел. И той ще го командва.

Лорн искаше да възрази, но принцът не му даде възможност.

— Моето място е тук, Лорн. Тук. На тези стени. Сигурен съм в това, както не съм бил сигурен в нещо от много време насам. Ще защитаваме Саарсгард и ще върнем принца-дракон в дома му.

Почти наивната увереност на Алан трогна Лорн.

— Освен това — добави Енцио — присъствието на Алан би могло да ни спаси живота. Защото ако не заради него, не виждам никаква причина, която би накарала кралицата да се върне, за да направи нещо друго, освен да събере труповете ни…

— Това е така — каза Алан.

— Добре, така да бъде — каза Лорн. — А ти, Енцио? Каква е твоята основателна причина да останеш?