Пиер Певел - Рицарят

Накрая дойде моментът за договора за отстъпване.

Отново бяха разменени протоколни речи, после един от иргаардските свещеници донесе едно скъпоценно ковчеже, което държеше като мощехранителница. Застана на коляно пред кралицата и отвори ковчежето, чиито странични стени паднаха, а дъното се издигна нагоре, разкривайки пергамент, в чийто долен ъгъл Черната хидра вече се беше подписала и поставила своя печат.

Донесоха една катедра, скъпоценна мастилница и голямо перо в златно и синьо, което Естеверис лично потопи в мастилото, преди да го подаде с уважение на кралицата. Премервайки всеки от жестовете си, за да подчертае още по-добре тържествеността на момента, убедена, че става кралицата, която ще бъде възхвалявана в Хрониките за това, че е сключила мир с Иргаард и е върнала славата на Върховното кралство, кралица Селиан благодари на своя министър с хладна усмивка, взе перото и когато вече ѝ поднасяха восъка, за да положи своя печат, както и печатите на кралството, и тя се готвеше да подпише, тогава…

— Един момент, моля.

Смаяна, кралицата се вцепени.

После, неспособна да допусне това, което току-що беше чула, тя тръсна глава и сложи перото върху пергамента, сякаш беше жертва на илюзия, сякаш слисаната тишина, която се беше спуснала над залата, беше плод на въображението ѝ.

Но Лорн пристъпи напред и каза:

— Господарке, ако обичате.

Кралицата се извърна към него.

— Вие? Но с какво право?

— С правото ми на Пръв рицар на кралството, господарке. И с правото да изрека думите на Върховния крал чрез моята уста.

Смаяна, кралицата се опита да каже нещо, но заекна и думите замряха на устата ѝ. После се обърна към своя министър:

— Естеверис?

Това беше зов за помощ, на който министърът не знаеше какво да отговори. Безпомощен, объркан, той вдигна рамене:

— Господарке, не зная какво да…

Яростният поглед на кралицата обаче му помогна да се съвземе. Той преглътна и се обърна към Лорн:

— Какво означава това, рицарю?

Но гласът му потъна в шума, който се надигна в залата — шепотът на тези, които не вярваха на ушите си, се засилваше. Надигна се врява, която стигна до високите сводове и отекна в тях. Скоро шумът стана оглушителен. Едва се чуваха и към началното объркване се добавяше и друго.

— Тишина!

Заповедта отекна и всички мигновено се подчиниха, макар че късно разбраха кой я издаде.

Беше принцът-дракон.

— Кой сте вие? — попита той, като гледаше Лорн.

Говореше отличен имелорски.

— Казвам се Лорн Аскариан, Пръв рицар на кралството.

— Е, и какво от това?

Гласът на Лаедрас беше вледеняващ. Подсилени от презрение, думите му режеха като стомана.

— Този договор няма да бъде подписан — оповести Лорн, без да трепне.

Той слезе от подиума, мина между двата големи сандъка и застана пред принца-дракон.

— Върховният крал се противопоставя на подписването му — добави той.

— Но това не е възможно! — извика кралицата, като стана. — Вие не можете да претендирате… Рицарю! Чувате ли ме? Рицарю, приканвам ви да…

— Ах! Млъкни, жено! — извика принцът-дракон.

Смаяна, кралицата млъкна веднага и се отдръпна, сякаш я бяха ударили.

Седна.

Възмутен, Алан поиска да направи нещо, но Ирдел го спря.

— Не. Чакай — прошепна той.

Принцът-дракон се обърна към Естеверис:

— Вие!

Министърът пристъпи напред.

— Монсеньор?

— Този мъж наистина ли говори от името на Върховния крал? — попита Лаедрас, като впи влечуговия си поглед в Лорн.

И тъй като Естеверис се колебаеше, той настоя:

— Може ли да се противопостави на договора? Има ли това право? Има ли такава власт?

Министърът се поклони и като остана наведен, трябваше да признае:

— Да. Той има правото и властта, щом такава е волята на Върховния крал.

— Ангборн е и ще остане на Върховното кралство — каза Лорн на принца-дракон.

— Това тепърва ще се види.

— Със сигурност не някакъв договор ще реши обратното.

— Има и други средства — заплаши принцът-дракон през зъби.

— Наистина ли?

Тогава Лаедрас забеляза мъжете в черни ризници, които се показаха. Единият от тях беше в галерията зад Лорн. С лакът на парапета, той беше опрял на рамото си арбалет и се целеше направо в главата му, в него — Лаедрас. И тъй като принцът-дракон не е безсмъртен, стрелата от арбалет, изстреляна в челото му, можеше да го убие, когато беше в човешка форма.

Лаедрас се отказа и се обърна към събралото се множество: