Пиер Певел - Рицарят

— Той не поиска да ме види — каза Алан полугласно. — Нито веднъж, откакто се върнах. Можеше да ми пише. Да попита как съм… Но не.

Лорн не разбра веднага за кого говореше Алан.

— Кралят ли? — попита той накрая.

— Моят баща, да. Дали знае поне, че съм жив?

— Разбира се!

— Тогава значи не му пука…

Лорн не знаеше какво да отговори. Искаше му се да намери думи, с които да насърчи принца, но напразно, така и не намери какво да каже. Освен това, макар да му беше мъчно за приятеля му, той изпитваше и гняв. Да види Алан в това състояние, да знае, че отново се е поддал на кеша, го вбесяваше. Не можеше да престане да му се сърди. Защото няколко души бяха направили всичко, бяха опитали всичко, за да помогнат на принца. А той отново беше пропаднал, предавайки доверието, вложено в него.

— Мен — фъфлеше Алан — той ме презира. Забравя ме и можех изобщо да не се връщам от оня манастир, дето ме бяха затворили, за да…

Крещейки от болка и умолявайки понякога да сложат край на мъките му, подлудяван от бълнувания и трески, по време на които мускулите, костите и вътрешностите му се превръщаха в чисто страдание, Алан беше преживял мъчение през дългите месеци, необходими на тялото му да се пречисти от кеша.

И всичкото това за какво?

Обзет от внезапно отвращение към самия себе си, принцът хвърли бутилката, която се разби в мрака. Сладникавият мирис на кеша не закъсня да се разнесе.

— Аз… аз страдах, знаеш ли? Там, в оня изгубен манастир.

— Зная — каза Лорн.

— Но ти… — измърмори Алан, като си върна нишката на обърканите мисли. — Теб той те вика при себе си. Приема те и те прави Пръв рицар на кралството… Можеш ли да ми кажеш защо те предпочита пред собствения си син? Един крал би трябвало да предпочита собствената си кръв, нали така?

И този път Лорн не знаеше какво да отговори.

За щастие, Одрик се върна и откъм вратата направи знак, че пътят е чист.

— Трябва да се наспиш — каза Лорн, като повлече принца.

Седнал в мрака на трона, предназначен за кралицата, с изпънати лапи и вдигната глава Исарис ги гледаше как се отдалечават.

На другата сутрин под спокойния поглед на Исарис Лорн направи нещо, което от дълго време не беше правил. Без дори да е сигурен, че вярва в божествената същност на Великите дракони, без да се обръща конкретно към някого от тях, той се помоли, коленичил въоръжен пред един прозорец, през който нахлуваше бледата светлина на изгрева. Не се моли за себе си, нито за своето опрощение, а за душите на тези, които вярваха и които щяха да умрат, непознаващи лъжите на съдбата.

След по-малко от час иргаардският военен флот щеше да навлезе в пристанището на Саарсгард.

Церемонията продължи три часа и половина и протече без инциденти.

Започна с влизането на кралица Селиан и на принцовете под звуците на медни тромпети, с техните тържествени речи пред едно нетърпеливо, но уважително множество. После посланиците, придружени от своите делегации, се представиха един след друг пред почетния подиум, преди да заемат местата, предназначени за тях. Всички поздравяваха кралицата сякаш току-що беше коронясана и властваше над Върховното кралство. Разбира се, нищо подобно не бе изречено. Но Естеверис се беше постарал протоколът да приеме цялата символика на възшествие във властта и никой не се заблуждаваше. Именно царуването на Селиан беше чествано и нейната власт бе призната. Всяка почест, която ѝ бе отдадена от представител на чужда власт, потвърждаваше нейното царуване и ѝ даваше деликатно покритие на легитимност.

Дори нови договори бяха подписани.

Този, който Върховното кралство и Иргаард се готвеха да сключат, всъщност проваляше играта на коалициите и принуждаваше към съответни нагаждания. От векове цялата външна политика на Върховното кралство се основаваше на неговото противоборство с Иргаард. Най-дребното съгласие — дипломатическо, търговско или друго, — което тази политика можеше да постигне, съдържаше клаузи, враждебни на иргаардските интереси. Следователно Върховното кралство трябваше да подпише нови договори — или да поправи старите — с историческите си съюзници, така че нищо да не накърни условията на мира с Черния дракон. Никой не знаеше какво щеше да се случи сега, когато двата най-могъщи врагове в Имелор вече твърдяха, че не са такива. Но всяко кралство, всяка чуждестранна провинция, всеки свободен град трябваше да предоговори условията на своя съюз с Върховното кралство.