Мелиса Круз - Синя кръв

Обзе я отчаяние. Никога нямаше да намери дядо си! Който и да е, където и да е, явно не искаше да бъде намерен. Зачуди се дали е редно да бъде толкова откровена с момчето, но после си каза, че и без това няма какво да губи. Имаше нещо в очите му, което й вдъхваше спокойствие и чувство за сигурност.

- Търся един човек, когото наричат Професора. Името му е Лорънс Уинслоу ван Алън.

Младежът изгледа Скайлър хладно, а после обърна поглед към червената мъгла в помещението. Беше висок и слаб, с орлов нос, издадени скули и гъста руса коса. Носеше бял копринен шал, елегантно палто от туид и широки слънчеви очила с позлатени рамки, които бе избутал в косата си.

- Човек не трябва да търси онзи, който не иска да бъде намерен - каза той рязко.

- Моля? - възкликна Скайлър, изненадана от неочаквания му отговор.

Но той просто се мушна зад една дебела черна завеса и изчезна.

Скайлър хукна след него и извади телефона си в движение, за да се обади на Оливър.

- Търсили сте ме, госпожице? - каза той с престорена сервилност.

- Има едно момче - високо, с руса коса, прилича на автомобилен състезател. Носи слънчеви очила и бял копринен шал.

- Да не си хвърлила око на някой модел? Мислех, че търсим дядо ти - засмя се Оливър.

- Говорих с него. Казах му името на дядо ми и той се изпари. Сигурно съм попаднала на следа. Ало? Оли? Там ли си? Ало?

Скайлър погледна телефона си и видя, че няма обхват. По дяволите.

Да тичаш между градинските изложби беше като да се движиш с машина на времето. Имаше атриуми в гръко-римски стил, заобиколени от модернистични сгради, до които се стигаше по дълги пътеки, скрити зад гориста растителност.

Скайлър въздъхна безпомощно.

Но не беше безпомощна. Не беше нужно да го вижда, можеше да го усети. Видя силуета на младежа да минава покрай една репродукция на гръцки театър. После той се насочи към колоните, като ту изчезваше от погледа й, ту се появяваше отново. Скайлър се спусна напред, но гледаше да не бърза прекалено много, за да не събуди подозрение у туристите.

Проследи момчето, промъкващо се между дърветата, но като стигна на мястото, се обърка. Там имаше само сграда. Затича се по стълбището. Щом влезе, разбра какво я е объркало. Интериорът беше така направен, че да наподобява външен двор, пълен с каменни скулптури. Нагоре се издигаха дървета, които създаваха впечатлението, че е на открито. Наоколо се чуваха гласове, говорещи на италиански, като най-силно се открояваха екскурзоводите.

Концентрирай се , каза си тя. Заслушай се в стъпките му. Тя затвори очи и се опита да го усети. Фокусира се върху миризмата на кожа и одеколон о г копринения му шал и върху вида му на автомобилен състезател. Ето го! Момчето беше в най-далечния край на помещението.

Този път не се страхуваше да използва скоростта и силата си. Затича се толкова бързо, че сякаш полетя. Сега се чувстваше по-силна от предишния път, когато преследваше майка си. Щеше да го хване.

Той се връщаше в градината. Сградите ставаха все по-модерни, с плашещи форми. Тя мина през една изцяло стъклена сграда, върху чиито стени бяха гравирани имена и думи. Друга беше направена само от пластмасови тръби в ярки цветове като бонбони. Изведнъж забеляза силуета му да се движи вътре.

В павилиона беше тъмно. Подът беше от стъкло и през него се виждаше художествената инсталация - поне на такова й приличаше. Виждаше единствено зловеща купчина роботи играчки, които се катереха един върху друг, а в тъмнината над тях проблясваха безкрайни цветни светлини в червено, синьо и зелено. С периферното си зрение видя главата на момчето в другия край на залата.

- СПРИ! - извика тя.

Той се обърна, усмихна й се и отново изчезна.

Скайлър се върна обратно в градината и тръгна да го търси из тълпата. Напразно.

Въобще какъв беше смисълът!

Замисли се и се опита да си представи Лорънс и къде би могъл да е. Какво го бе накарало да дойде тук, на изложението?

Изведнъж си спомни картата в задния си джоб. Извади я и заразглежда извитите пътеки, които свързваха павилионите. За миг се почувства глупаво, задето не се е сетила по-рано. Прибра картата и забърза към новата си цел.

Телефонът й звънна. Беше Оливър.

- Скай, къде си? Притесних се.

- Добре съм - отвърна тя раздразнено, задето я прекъсна. - Виж, ще ти се обадя по-късно. Мисля, че знам къде е.

- Кой къде е? Скайлър, къде отиваш?

- Ще се оправя - каза тя нетърпеливо. - Оли, моля те, не се притеснявай за мен. Аз съм вампир - заяви му Скайлър и затвори телефона.