Мелиса Круз - Маскарад

- Не ми говори за време. Ти нямаш представа какво се случи. Дори не беше там - каза язвително Чарлс.

Протегна ръка и погали нежно бузата на Алегра.

- Един ден тя ще се събуди. Ще се събуди от любов към мен.

- Много е тъжно, че все още не си го разбрал, синко. Тя никога вече няма да те обича както преди. Не проумяваше твоя избор. Трябваше да я оставиш да умре. Сега никога няма да ти прости.

- Защо ми говориш като на малко момче? Тя напусна Рая от любов към вас с Корделия, когато ви прогониха.

- Да, бяхме обречени да прекараме дните си на Земята, задето последвахме Луцифер. Но сестра ти ни донесе надежда. Тя сама избра да стане една от полуживите.

- Точно както аз сам избрах да я последвам.

Лорънс се замисли над историята. Колко далечно изглеждаше всичко: възцаряването на Луцифер, Принцът на Небесата в цялата му слава, с ярката му звезда, красива като слънцето; могъщ колкото Бог. Или поне така си мислеха те тогава, за тяхна беда. Какво ли не бяха изстрадали оттогава. Бяха жестоко прогонени от Рая, а Габриела, Непорочната, доброволно се присъедини към фаворитите на Луцифер, за да донесе надежда и спасение на своите. Обърна гръб на Рая от любов към тях, а Михаил я последва, защото не можеше да понесе раздялата им. Двамата носеха прозвището Пречистите, защото не носеха греха на прогонените. Бяха си тръгнали по свое собствено желание. От любов и чувство за дълг.

- Е, ти спечели, Лорънс. След всички тези години най-после получи това, което най-силно желаеше - да управляваш Конклава.

Белият вот се бе състоял тази сутрин и Лорънс почти единодушно беше обявен за новия регис. Чарлс беше освободен от задълженията си. Покрай обвинението към Мими репутацията му беше сериозно пострадала. Той се оттегли от Конклава веднага след оповестяването на новината.

- Никога не съм искал да те изместя, Чарлс. Просто исках да сме в безопасност.

- В безопасност? Никой не е в безопасност. Ти само всяваш страх и ужас. Отново ще минем в отстъпление. Ще се върнем обратно в сенките и ще се крием като животни.

- Не е отстъпление, а тактическо упражнение за подготовка. Задава се война и този път не можеш да я спреш. Среброкръвните се надигат и бъдещето на този свят ще бъде решено веднъж завинаги.

Чарлс Форс не каза нищо; отиде до прозореца и се загледа в река Хъдсън. Една лодка се движеше бавно, самотна чайка нададе тъжен крясък.

- Но все още не съм загубил надежда. Казано е, че дъщерята на Алегра ще ни спаси от среброкръвните. Вярвам, че Скайлър ще ни донесе спасението, което търсим. Тя е почти толкова силна, колкото майка си. - Лорънс разказа на Чарлс за необикновените способности на Скайлър. - А един ден ще е дори още по-силна.

- Скайлър ван Алън - нечистокръвната? - каза замислено Чарлс. - Сигурен ли си, че пророчеството се отнася за нея?

Лорънс кимна.

- Защото Алегра имаше две дъщери - каза Чарлс с ехидна усмивка. - Сигурен съм, че не си го забравил.

Произнасянето на присъдата на Мими беше насрочено за мартенската ски ваканция, така че тя се преструваше, че семейството й отива на почивка във Венеция. Самата идея за това, което й предстоеше - изгарянето на кръвта й, унищожаването й - изглеждаше абсурдна.

Тя вярваше, че баща й ще намери начин да я спаси, затова по време на полета от Ню Йорк до Венеция просто разглеждаше модни списания и си набелязваше дрехите, които да си купи, като се върне. Но щом пристигнаха във Венеция, самонадеяността й поспадна. Особено след като ги посрещнаха членове на Конклава и ги придружиха до хотела. Бяха дошли, за да присъстват на екзекуцията й.

Трудно й беше да повярва, че я чака смърт, докато беше в удобната си спалня и гледаше любимите си предавания по телевизията. Но щом стъпи на мокрия тротоар във Венеция, в ума й нахлуха спомени от преследването: избиването на синьокръвни врагове, черните роби на предателите, писъците на виновните...

Мими потръпна.

Традицията изискваше да се предаде доброволно, затова вечерта след пристигането Мими напусна хотела и се отправи към историческия Мост на въздишките, по който бяха минали хиляди синьокръвни затворници преди нея.

Мостът беше наречен така, защото от него осъдените можеха да видят града за последен път. Тя спокойно мина по него. Джак пристъпваше до нея, тих и посърнал. На няколко крачки след тях вървяха Старейшините. Мими дочуваше тежките стъпки от ботушите на мъжете и тракането ог токчетата на жените.

- Недей - каза тя на брат си.