Мелиса Круз - Маскарад

По време на срещите на Комитета слабото дружелюбно момче си водеше подробни записки като секретарка.

- Този задръстеняк? Никога.

Блис въздъхна. Не беше видяла името на Скайлър в списъка и това я притесняваше.

- А какво ще кажеш за... сещаш се... донорите? - попита Блис.

Вампирите използваха понятието „донор“, за да опишат връзката между смъртната и безсмъртната раса. Донорите бяха техни любовници, приятели, съдове, от конто вампирите черпеха най-големите си сили.

- Няма да има червенокръвни на партито. Ще бъде както Бала на Четиристотинте - само за вампири.

- Много хора ще се почувстват ужасно - предупреди я Блис.

-Именно - отвърна Мими с усмивката на котка, която току-що е лапнала врабче.

Венецианското Биенале се помещаваше в няколко покрити павилиона, така че посетителите се разхождаха през дълга поредица от мрачни помещения, докато видеоинсталации се пробуждаха в неочаквани ъгли. Лица, прожектирани на винилови топки, се раздуваха и смаляваха, пискайки и кикотейки се. На екраните разцъфваха и увяхваха. Токийският трафик се стрелкаше, клаустрофобичен и застрашителен.

Когато пристигнаха във Венеция, Скайлър и Оливър бяха обзети от ентусиазъм. Скайлър беше непримирима в търсенето си, упорита и решена на всичко. Но ентусиазмът й беше попарен, щом стана ясно, че изобщо няма да е лесно да намери дядо си тук. Разполагаше само е едно име и дори нямаше представа как изглежда той. Стар или млад? Корделия й бе казала, че Лорънс е изгнаник от обществото на синьокръвните. Ами ако всички тези години на изолация са го докарали до лудост и слабоумие? Или по-лошо, ако вече не е жив? Ако е бил погубен от среброкръвен? Но сега, след като видяха стаята на професора, Скайлър се изпълни със същата пламенна надежда, както като пристигнаха. Той е тук . Жив е. Усещам го. Скайлър обикаляше от едно помещение в друго, взирайки се за някакъв знак, който да я заведе при дядо й. Повечето изложби й се сториха много интересни. Намираше много неща за интригуващи, макар и леко претрупани, е намек за претенциозност. Какво значеше това е жената, която поливаше непрекъснато едно и също цвете?

Скайлър се загледа във видеоклипа и осъзна, че се чувства точно като тази жена, хваната в капана на Сизиф.

Оливър беше прескочил няколко инсталации и беше по-напред. За всяка му трябваха точно десет секунди. Каза, че не му е нужно повече, за да разбере изкуството. Ако някой от двамата откриеше нещо, трябваше да извика другия, макар нито един от тях да не знаеше как изглежда Лорънс ван Алън. Оливър не беше толкова убеден, че посещението на Биеналето ще ги отведе при него, но си замълча.

Скайлър спря пред вратата на помещение, изпълнено с алена мъгла. Рязка светкавица проряза стаята и проектира светещ екватор през червената светлина. Скайлър влезе вътре и се спря за миг, обзета от възхищение.

- Това е на Олаф Елиасон - каза млад мъж, застанал до нея. - Не е ли красиво? Виждате ли влиянието на Флавин?

Скайлър кимна. Беше учила за Дан Флавин в часовете по изкуство, така че беше запозната с произведенията му.

- Нали всъщност цялото флуоресцентно изкуство е повлияно от Флавин? - попита тя дръзко.

Настъпи неловка тишина и Скайлър тръгна да излиза, но момчето я заговори отново.

- Кажи ми, защо си в Италия? - попита той с перфектен английски акцент. - Очевидно не си дошла за изложението. Не влачиш със себе си голям фотоапарат и куп културни пътеводители. Обзалагам се, че дори не си виждала новата изложба на Матю Барни.

- Търся един човек - отвърна тя.

- На Биеналето? Знаеш ли в кой корпус е?

- И други ли има?.

- Разбира се. Този е само за giardini. Останалите са Arsenale и corderie. Целият град е превърнат в дом на Биеналето. Ще ти е много трудно да намериш даден човек. Туристите са почти един милион. Само тук има триста павилиона.

Сърцето на Скайлър се сви. Нямаше представа, че изложението е така огромно. На път за италианския павилион бе минала покрай разни сгради, но нямаше представа какво има отвъд него. Градините представляваха огромна площ, застроена със сгради от всички епохи, всяка издигната от държавата, която представляваше.

Момчето имаше право. Да търси професора на Биеналето беше като да очаква да намери игла в купа сено.

Безнадеждно.

Невъзможно.

Милион посетители годишно! Което значеше, че сега тук сигурно имаше десетки хиляди. При това положение най-добре направо да се откаже.