Брандън Сандърсън - Героят на времето

Сейзед сконфузено сведе поглед. Но не можеше да отхвърли напълно обвинението на Бриз. Макар че не бяха дошли в Лекал начело на армия, те наистина бяха завоеватели. Само дето възнамеряваха да го покорят не с меч, а с къс хартия.

Всичко зависеше от това, което ставаше в съседната стая. Дали кралят щеше да подпише споразумението? Бриз и Сейзед можеха само да чакат. Сейзед гореше от желание отново да се зарови в записките си. Сега, след като бе приключил с цанзийската религия и бе взел решение относно нейната значимост, искаше да продължи нататък. За около една година бе прегледал две трети от познатите му религии. Оставаха по-малко от стотина, макар че числото щеше да клони към двеста, ако трябваше да брои и отделните секти и течения.

Краят беше близо. Само още няколко месеца. Държеше да направи строга и справедлива преценка за всяка религия. Надяваше се, че в някоя от оставащите ще открие истината, която търсеше. Ще разбере какво се е случило с духа на Тиндуил, без обяснението да си противоречи по поне няколко пункта.

Но сега трябваше да се върне към настоящето. Да седи и да чака търпеливо.

Помещението, в което се намираха, бе украсено в стила на старата имперска аристокрация. Сейзед отдавна бе отвикнал от подобен разкош. Елънд бе продал почти всички мебели и украшения — хората му се нуждаеха от храна и топлина през зимата. Крал Лекал не бе постъпил така, най-вече защото на юг зимите бяха много по-меки.

Сейзед извърна глава към прозореца. Град Лекал не разполагаше с истински дворец — допреди две години той бе само неголямо селище около имението. Но от господарската къща се откриваше чудесна гледка към растящото селище — по-скоро множащи се бордеи, отколкото истински град.

По-важното обаче бе, че оттук се управляваше част от територия във владенията на Елънд. Имаха нужда от подкрепата и съюзничеството на крал Лекал. Тъкмо с тази цел ги бе пратил Елънд. Кралят се бе оттеглил в съседното помещение и заедно с помощниците си обсъждаше дали да приеме съюза с Елънд Венчър.

„Главен посланик на Новата империя…“

Сейзед не си падаше по титлите, особено след като от тях излизаше, че е поданик на империята. Сънародниците му се бяха заклели, че никога няма да служат на друг господар. Бяха живели хиляда години в потисничество, превърнати в покорни перфектни слуги. Едва след падането на Последната империя Терис можеше да се управлява сам.

Но засега неговите сънародници не се справяха особено добре с тази задача. Роля за това изигра и фактът, че Стоманените инквизитори бяха избили целия управителен съвет на Терис и терисците бяха останали без водачи.

„В известен смисъл отново се проявяваме като лицемери — помисли си той. — Лорд Владетеля бе терисец, макар това да се пазеше в тайна. Този, който ни стори всички злини, бе един от нас. Какво право имаме тогава да отхвърляме чужди господари? Не чужденец преследваше народа ни, не чужденец унищожи религията и културата ни“.

Сега Сейзед се бе озовал на поста главен посланик на Елънд Венчър. Елънд беше приятел и човек, когото Сейзед уважаваше. Според него дори Оцелелия не притежаваше толкова силен характер, колкото новият император. Елънд Венчър не се бе опитвал да постави под властта си народа на Терис дори след като бе приел бежанци от тази страна. Сейзед не беше сигурен дали сънародниците му са свободни, или не, но те дължаха много на Елънд. И Сейзед бе готов да му служи с радост.

Въпреки че имаше и други неща, които би искал да прави. Като например да стане водач на своя народ.

„Не — помисли Сейзед и погледна към папката. — Не бива да ги води човек без вяра. Трябва да открия истината за себе си. Ако въобще съществува подобно нещо“.

— Доста време им отне — подхвърли Бриз. — Човек би си помислил, че на подобен етап решението трябва да дойде бързо.

Сейзед погледна към резбованата врата. Какво ли щеше да реши крал Лекал? Наистина ли имаше избор?

— Лорд Бриз, как смятате, правилно ли постъпваме с пристигането си тук? — попита той неволно.

— Не става въпрос дали нещо е „правилно“ — изсумтя Бриз. — Ако не бяхме ние, някой друг щеше да притисне крал Лекал. Въпросът опира до стратегия и нищо повече. Или до най-обикновена пресметливост.

Сейзед погледна закръгления си другар. Бриз беше Усмирител — най-добрият Усмирител, когото Сейзед познаваше. Повечето Усмирители използваха дарбата си тайно и неусетно и само в необходимите моменти. Бриз обаче си играеше непрестанно с чувствата на всички. Дори в този момент Сейзед усещаше докосването му, но само защото знаеше какво да търси.