Труди Канаван - Мисията на посланика

— И после?

— Тивара обясни, че Рива е възнамерявала да ме убие — той усети как лицето му пламва. — С някакъв вид магия, който не бях чувал дотогава. Тя каза, че ако остана в Дома на Гилдията, ще има и други опити да ме убият.

— Повярвахте ли й?

— Да.

— Защо?

— Другата робиня — Рива — каза нещо. — Той се опита да си спомни точно думите й. — Тя каза: „Той трябва да умре“. Очевидно ставаше дума за мен.

Риая повдигна вежди. Тя погледна към шестте жени и кралицата, след което се обърна към Лоркин.

— След това какво се случи?

— Напуснахме сградата и отидохме в едно имение — в помещенията на робите. Те много ни помогнаха. Но в следващото имение, където отидохме, робите ни бяха подготвили капан. Опитаха се да ни упоят. След това вече не вярвахме на никого — докато не се появи Чари.

Риая кимна и се обърна към Масата.

— Някакви въпроси към лорд Лоркин?

Първата жена кимна. Лоркин си припомни името й от първата среща. „Ивали, мисля.“ Тя погледна Лоркин право в очите.

— Някога лягал ли си с Тивара?

— Не.

Сред публиката се разнесе мърморене. Лоркин забеляза, че то прозвуча като протест. Ивали отвори уста, за да зададе друг въпрос, но размисли и погледна към останалите.

— Тивара уби ли някой друг, докато пътувахте заедно? — попита Лана.

— Доколкото знам, не.

— Защо не тръгнахте към Киралия? — попита Шая.

— Тивара каза, че това ще е най-предсказуемото решение, което убийците ни очакват.

— Какво дадохте на посланик Денил, след като го убедихте да спре да ви преследва? — попита Савара.

Лоркин я погледна изненадано, но не заради внезапната смяна на темата. Щом го беше видяла, защо не го беше попитала досега? Изражението на лицето й бе неразгадаемо. Той реши, че е най-добре да каже истината.

— Кръвния пръстен на майка ми. Знаех, че най-вероятно ще ми го отнемете, щом стигнем тук, а едва ли щеше да й хареса да попадне в чужди ръце.

В стаята се разнесе ниско мърморене, което бързо утихна.

— Използвахте ли го, след като Тивара уби Рива?

„Тивара не знаеше, че го нося със себе си… поне така си мисля“ — той устоя на желанието си да я погледне.

— Имате ли други кръвни пръстени?

— Не.

Савара кимна, за да покаже, че няма повече въпроси.

— Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието, за да потвърдите истинността на думите си? — попита Калия.

Всички в стаята се умълчаха.

— Не — отвърна Лоркин.

Последваха възклицания и мърморене. Той срещна погледа на Калия и го издържа. „За колко глупав ме смята? Ако позволя на някой да влезе в главата ми, той веднага ще тръгне да търси тайната на Лечителството, а аз ще трябва да забравя всички надежди за напускането на това място“.

— Благодаря ви, лорд Лоркин. Моля, застанете до изхода.

По навик той кимна с уважение, след това се обърна и кимна на шестте жени и кралицата, в случай, че жестът му бъде приет като нежелана проява на благоразположение към Ръководителката. Лоркин забеляза, че до вратата стои пазачката, която го бе довела, отиде и застана до нея. Тя го погледна замислено и кимна.

— Добре се справи — промърмори тя.

— Благодаря — отвърна той. После погледна към Тивара. Тя се мръщеше, но щом срещна погледа му се усмихна измъчено.

— Сега започват обсъжданията — обяви Риая.

Жените около масата започнаха да разговарят, а залата се изпълни с шум. Лоркин се опита да долови разговора на Говорителките, но шумът му пречеше да чуе нещо повече от откъслечни фрази. Около масата със сигурност бе издигната магическа бариера, която да ги отдели от шума. Затова той започна да разглежда събраните в залата хора с надеждата да научи колкото се може повече, преди да го върнат в килията му без прозорци.

Той забеляза, че по стълбите са насядали много двойки, но всички останали бяха жени. Край стените обаче се бяха събрали предимно мъже, облечени в семпли дрехи. Някои от Изменниците носеха практични панталони и туники, а други предпочитаха дълги ризи от фино платно, пристегнати в кръста с колан. Той с изненада установи, че ризите се носят и от мъже, и от жени.

Никой не носеше ярки цветове. Лоркин предположи, че вносът на бои в града е затруднен, а при ограниченото пространство за отглеждане на култури бе отдадено предпочитание на растенията за храна.

Макар да се опитваше да фокусира вниманието си върху публиката, той не се сдържаше и от време на време хвърляше по някой поглед към Тивара. И всеки път установяваше, че тя го гледа. Но повече не му се усмихна. Изглеждаше замислена. И притеснена.