Труди Канаван - Върховният повелител

Труди Канаван живее в мелбърнското предградие Фърнтри Гъли, в малка къща на един планински склон, близо до гората. Откакто се помни измисля истории за неща, които не съществуват, и е изумена, когато първият й публикуван разказ печели през 1999 година наградата „Ауреалис” за най-добър кратък фентъзи разказ. Освен като илюстратор и дизайнер на свободна практика, тя работи и като графичен дизайнер и художествен директор на „Ауреалис”, австралийско списание за фентъзи и научна фантастика.

Много, много хора ме насърчаваха и ми помагаха в писането на тази трилогия. В допълнение към онези, на които съм благодарила в „Гилдията на магьосниците” и в „Избраница”, бих искала да поздравя и хората, които ми помагаха при работата върху тази книга:

Още веднъж, моите редактори, които ми дадоха толкова ценни съвети: мама и татко, Пол Маршал, Пол Евинс, Джени Пауъл, Сара Крийси и Антъни Морикс.

Фран Брайсън, моят агент. Благодаря за осигуряването на прекрасна обстановка за моята „творческа ваканция”.

На Лес Петерсън, който търпеливо понасяше всички мои намеси и препоръки, докато създаваше прекрасните корици за тази поредица. На Стефани Смит и целия трудолюбив екип на „Харпър Колинс” за превръщането на ръкописите ми в такива лъскави, привлекателни книги. На Джъстин от „Слоу Глас Букс” Санди от „Уормхоул Букс” и всички книготърговци, които приеха с такъв ентусиазъм тази трилогия.

И най-накрая, благодаря на всички читатели, които ми писаха по електронната поща и похвалиха „Гилдията на магьосниците” и „Избраница”. Мисълта, че моите истории са ви харесали, непрестанно ме вдъхновяваше.

В древната киралийска поезия луната е наричана Окото. Когато Окото е широко отворено, неговото бдително присъствие възпира злото – или довежда до лудост онези, които са се осмелили да вършат лоши неща пред погледа му. Но когато е затворено и само снопче белота показва, че то спи, Окото позволява тайните деяния – независимо дали са добри или зли – да останат незабелязани.

Сери погледна към луната и се усмихна накриво. Тази фаза на Окото, тесен резен, беше предпочитана от тайните любовници, но той се промъкваше бързо между сенките на града, не за да отиде на среща. Неговата цел беше от по-мрачно естество.

Трудно му беше да прецени дали това, с което се занимава, е добро или лошо. Онези, които проследяваше, заслужаваха своята участ, но Сери подозираше, че възложената му работа има по-дълбоки цели от намаляването броя на убийците, които тормозеха града през последните няколко години. Той не знаеше всичко за тази отвратителна история – беше убеден в това, но със сигурност знаеше повече, отколкото всеки друг в града. Докато вървеше, обмисляше фактите, които му бяха известни. Беше научил, че убийствата не са извършени от един-единствен човек, а от поредица хора, всеки от който сменяше предишния. Знаеше също, че всичките тези хора са от една-единствена раса – сачаканската. И, което беше по-важно -знаеше, че те са магьосници. Доколкото му беше известно, в Гилдията нямаше сачаканци.

Дори и Крадците да знаеха нещичко по въпроса, те пазеха информацията си в тайна. Сери си спомни за срещата на Крадците, на които беше присъствал преди две години. Водачите на свързаните в съюз престъпни групи се бяха развеселили от предложението му да намери убиеца и да го спре. Онези, които сега го питаха подигравателно защо след толкова време още не е успял да направи това, може би смятаха, че убиецът е само един или пък не искаха да издадат какво знаят.

Всеки път, когато Сери се справеше с някой от убийците, следващият се заемаше със зловещото си дело. За беда това караше Крадците да смятат, че Сери се проваля в задачата си. Единственото, което можеше да направи той, беше да свива рамене в отговор на въпросите им и да се надява, че успехът в други престъпни дейности компенсира тази неудача.