Труди Канаван - Избраница

Труди Канаван живее в мелбърнското предградие Фърнтри Гъли, в малка къща на един планински склон, близо до гората. Откакто се помни измисля истории за неща, които не съществуват, и е изумена, когато първият й публикуван разказ печели през 1999 година наградата „Ауреалис” за най-добър кратък фентъзи разказ. Освен като илюстратор и дизайнер на свободна практика, тя работи и като графичен дизайнер и художествен директор на „Ауреалис”, австралийско списание за фентъзи и научна фантастика.

Към хората, на които благодарих в „Гилдията на магьосниците” бих искала да добавя още:

Приятелите и семейството ми, които щедро отделиха от времето си, за да прочетат и оценят тази книга: мама и татко, Ивон Хардингъм, Пол Маршъл, Антъни Морикс, Дона Джохансън, Джени Пауъл, Сара Крийси, Пол Потики.

На Джак Дан за ентусиазма и невероятния усет при издаването на „Гилдията на магьосниците”. На Джъстин Акройд за това, че ми позволи да превзема книжарницата му и на Джулиън Уорнър и персонала на „Слоу глас буукс” за тяхната помощ.

На Фран Брайсън, мой агент и героиня. И на издателския екип на „Харпър-Колинс” за това, че превърнаха моите истории в толкова красиви и привлекателни книги.

Първата половина на „Избраница” беше написана по време на престоя ми в центъра „Варуна”, по покана на фондацията „Елънор Дарк”. Благодаря на Питър Бишоп и екипа от „Варуна” за вдъхновяващите и продуктивни три седмици.

И накрая благодаря на всички, които изпратиха на електронната ми поща писма с хвалебствия за „Гилдията на магьосниците”! Не съм вложила толкова труд напразно, след като знам, че съм ви дарила няколко часа удоволствие и бягство от действителността.

За няколко седмици всяко лято небето над Киралия се изчистваше до наситено синьо и слънцето жареше неумолимо. По улиците на град Имардин се носеха облаци прах и мачтите на корабите в Пристанището потрепваха в маранята, а мъжете и жените бързаха към домовете си, за да се разхладят и да пийнат сок или, ако бяха в копторите - голямо количество бол.

Но за Гилдията на магьосниците на Киралия тези жарки дни известяваха приближаването на важно събитие: полагането на клетва от приетите през лятото ученици.

Сония се намръщи и подръпна яката на роклята си. Въпреки че искаше да бъде със същите семпли, но качествени дрехи, които носеше по време на престоя си в Гилдията, Ротан беше настоял, че се нуждае от нещо по-официално за церемонията по приемането.

Наставникът й се усмихна.

-Не се притеснявай, Сония. Всичко ще приключи бързо и после ще трябва да носиш мантия - която, сигурен съм, много скоро що ти омръзне.

- Не се притеснявам - отвърна раздразнено Сония.

Очите на Ротан проблеснаха развеселено.

- Наистина ли? И не се чувстваш дори мъничко нервна?

-Не е като на Изслушването миналата година. Тогава беше шантаво!

- Шантаво? - Веждите му се вдигнаха. - Сония, все пак си нервна. Не си използвала тази дума от седмици.

Тя въздъхна раздразнено. От момента на Изслушването пет месеца по-рано, когато Ротан беше спечелил правото да й бъде наставник, той я учеше на всичко, което новаците трябва да знаят при постъпването в Университета. Тя вече можеше да чете без чужда помощ повечето от книгите в библиотеката му и можеше да пише „прилично” по думите на Ротан. Математиката й се удаваше по-трудно, но уроците по история намираше за пленителни.

През всичките тези месеци Ротан я беше поправял винаги, когато бе използвала думи от жаргона на копторите, и я беше карал да повтаря правилните думи, докато не започна да звучи като дама от могъщ киралийски Дом. Ротан я предупреждаваше, че съучениците й няма да бъдат толкова снизходителни към миналото й, колкото е той и тя само ще влоши положението, ако насочва вниманието им към произхода си всеки път, когато заговори. Със същите доводи я беше убедил да носи рокля на церемонията по приемането, и макар тя да знаеше, че той е прав, това не я караше да се чувства по-удобно.