Теодор Стърджън: Върховният егоист

И тъй, перчех се както обикновено, подчертавайки на висок глас колко високо самочувствие имам. С Джудит можех да си го позволя. Тя беше влюбена в мен, а влюбените жени са такива. Кажи им каквото искаш за себе си и ще го повярват, стига да е измислица. Или поне ще се постараят.

Отивахме на езерото да поплуваме. А към конкретната тема на разговора ме насочи фактът, че Джудит изглеждаше превъзходно. Тя беше брюнетка, която отблизо (както я виждах най-често) се оказваше червенокоса, а под ярко слънце ставаше руса. Великолепно. Имаше големи зелени очи, а под прозрачната кожа сякаш се криеше плът с цвят на слонова кост. Движеше се плавно като сокол по вятъра и ме обичаше. Чудесно. И след като мислех за чудесни неща, естествено насочих разговора към себе си, а Джудит ме стискаше за ръката, крачеше до мен и се съгласяваше с всяка моя дума, както и трябваше да бъде.

— Нека го кажем така — тържествено обявих аз. — Светът и вселената са точно такива, каквито ги виждам. Според мен не би било грешка твърдението, че ако престана да вярвам в даден предмет, факт или принцип, той просто не съществува.

— Ти никога не си виждал Сиам, скъпи — каза Джудит. — Означава ли това, че Сиам не съществува?

Не спореше, просто знаеше как да поддържа разговора. Много обичаше да ме слуша.

— О, Сиам нека си съществува — великодушно отвърнах аз, — поне докато нямам причини да се съмнявам в него.

— А — рече тя.

Това го чуваше за пръв път, защото аз винаги разговарях извънредно оригинално. В моята многостранна личност се спотайваха толкова съкровища, че я смятах за неизчерпаема. Джудит се изкиска.

— Ами ако наистина речеш да се усъмниш в Сиам, Уди?

— Толкоз по-зле за сиамците.

Този път тя се разсмя от сърце. Аз също — защото противното щеше да означава, че се смее на мен , а това бе немислимо.

— Скъпи — каза тя, като дръпна главата ми надолу, за да ме ухапе по ухото, — ти си чудесен. Да не би с това многословие да ми доказваш, че си създал всичко наоколо — тия стари дървета, поникнали кой знае колко години преди да се родиш; звездите и лъчезарното старо слънчице, жизнените сокове и самия живот… не се ли поизсилваш, драги мой?

Погледнах я безизразно.

— Ни най-малко. Откровено казано, скъпа, никога не съм виждал, чувал или чел нещо, което да опровергае убеждението ми, че тази вселена е сътворена от мен и от никой друг. Гледай сега — аз съществувам. Това мога да го приема за факт. Забелязвам, че имам определена форма; следователно трябва да има и подходяща за нея среда.

— А какво ще речеш за другата възможност — изящната ти форма да е резултат от средата?

— Не ме прекъсвай — търпеливо казах аз. — Не ставай язвителна и най-вече недей да изпадаш в ерес. Слушай сега. Тъй като моето съществуване изисква определени обстоятелства, те трябва да бъдат налице, за да ми осигурят удобства. Фактът, че между тези обстоятелства попадат някакви си вековни дървета и прастари небесни тела, няма ни най-малко значение, освен като доказателство за силата на творческата ми фантазия.

— Фу! — Тя пусна ръката ми. — Бива си те.

— Благодаря, скъпа. Схващаш ли идеята?

— Само на теория, о, възлюблени. Леле-леле, докъде я докарахме! Но… какво ми пречи да реша, че вселената е част от моето въображение?

— Нищо. Естествено, това би било малко налудничаво, след като твърдо знам, че аз съм я създал.

— Дявол да ме вземе — каза тя. Можеше да ръси подобни бисери, та и по-лоши, защото беше тъй млада и симпатична, че хората просто не вярваха на ушите си. — Триста дяволи да ме вземат.

И тихичко добави още нещо, в което различих само думата „непоносимо“. Сигурно ставаше дума за времето.

Докато вървяхме напред, тя откъсна листо от един лавров храст и разсеяно го захапа. Тъмната зеленина подчертаваше колко червени изглеждат устните й на фона на бледото лице.

— Ама че ще е забавно — каза тя, — ако всички тия твои глупости и брътвежи вземат да се окажат верни и нещата почнат да изчезват , щом се усъмниш в тях.

— Моля те! — рязко отвърнах аз и прехвърлих банския в лявата ръка, за да вдигна назидателно пръст. — Глупости? Брътвежи? Говори по-ясно, Джудит.

— Я стига! — кресна тя, с което напълно ме слиса. После продължи малко по-спокойно: — Обичам те, Уди, но смятам, че си самодоволно диване. И много приказваш. Дай да си попеем или нещо такова.

— Не ми е до песни или нещо такова — хладно отвърнах аз, — като те виждам тъй истерична и несправедлива. Не можеш да обориш нито дума от онова, което казах.